На следващата сутрин Надя стана рано. Откри, че Арт вече бе излязъл и бе отишъл до павилиона в парка Закрос, където точно подреждаше столовете по традиционния богдановистки начин — в кръг. Надя почувства кратко трепване от болка и съжаление, сякаш покрай нея бе преминал духът на Аркадий. Той би се влюбил в едно подобно събиране — винаги бе подхвърлял идеята за точно такова нещо. Тя отиде да помогне на Арт.
— Станал си рано.
— Събудих се и повече не можах да заспя. — Едно бръснене изобщо нямаше да му бъде излишно. — Страшно съм нервен!
Тя се засмя.
— Това ще отнеме седмици, Арт, и ти го знаеш.
— Да, но началото е много важно.
Към 10 часа всички места бяха запълнени, а пространството зад столовете бе претрупано с правостоящи и наблюдатели. Надя застана права зад хората от Зигота и започна любопитно да се оглежда наоколо. Мъжете бяха малко повече от жените, а местните жители — по-малко от емигрантите.
Програмата предвиждаше да започнат със серия от семинари за специфични проблеми и ситуации, като се събират в стаи на открито, разпръснати навсякъде из тунела — в Закрос, Гурния, Лато и Малия. Всички семинари трябваше да бъдат протоколирани. Заключения, препоръки, въпроси — всичко това щеше да послужи като основа за следващите дискусии по време на едно или две главни събирания, едно от които трябваше да фокусира проблема за независимостта, а другото — на това, което щеше да последва тази независимост.
В първия ден на конгреса Надя обикаляше от семинар на семинар из всичките четири южни сегмента на тунела. Тя откри, че още няколко души правеха същото, като Арт например, който явно бе решил да присъства едва ли не на всички семинари едновременно, така че улавяше по едно-две изречения от всеки.
Надя се присъедини към един семинар, на който обсъждаха събитията от 2061 година. Заинтересува се (но не се изненада), когато видя, че сред присъстващите са Мая, Ан, Спенсър, дори Койота, също Джаки Буун и Ниргал, както и много други. Стаята беше претъпкана. Задаваха се множество въпроси, които звучаха като натяквания: „Какво се бе случило?“, „Какво се беше объркало?“ и „Защо?“.
След десетина минути слушане обаче сърцето й замря. Хората бяха разочаровани, а взаимните им обвинения бяха искрени и горчиви. Стомахът на Надя се сви по отдавна забравен начин, докато спомените за бунта се изливаха върху нея.
Тя обиколи стаята с поглед, като се опитваше да се съсредоточи върху лицата на присъстващите, за да ги отдели от призрачните видения в съзнанието си. Сакс бе седнал до Спенсър и го наблюдаваше като птица. Той кимаше, докато Спенсър твърдеше, че 2061 ги е научила, че се нуждаят от пълна оценка на всички военни сили в марсианската система.
— Това е необходима предпоставка за всяка успешна акция — каза Спенсър.
Но изказването му бе заглушено от виковете на някакъв човек от залата — очевидно от първите пристигнали на Марс. За него това бе оправдание за липсата на преки действия. Той предлагаше незабавен масиран еко-саботаж и въоръжена атака на градовете.
Надя внезапно си припомни ярко един отдавнашен спор с Аркадий по същия въпрос и не можа да издържи на импулса. Стана и тръгна към центъра на стаята.
Не след дълго всички замълчаха при вида й.
— Писна ми този въпрос да се обсъжда с чисто военни термини — каза тя. — Трябва да обсъдим наново целия модел на революцията. Точно там се провали Аркадий през 2061 година. Затова настана такава кървава бъркотия. Чуйте ме сега — на Марс не може да има такова нещо като успешна въоръжена революция. Животообезпечаващите системи са прекалено уязвими.
— Но ако повърхността е обелена — е населена — то поддържащите системи няма да са толкова… толкова…
Надя поклати глава.
— Повърхността е необитаема и ще си остане такава още дълги години. А дори и да стане обитаема, революцията трябва да се обсъди наново. Вижте, дори когато революциите са завършвали с успех, те са причинявали толкова разрушения и омраза, че винаги е имало някакво ужасяващо обратно действие. Това е генетично заложено в природата им. Ако изберете насилието като начин на действие, ще си създадете врагове, които ще ви намразят завинаги. А водачите ви стават някакви безмилостни хора, които, след като войната свърши, поемат властта в ръцете си. И това по всяка вероятност е дори още по-лошо от онова, срещу което сте се борили.
— Не и по… американски — каза Сакс, който даже се беше изпотил от опитите си да открие правилните думи навреме.
— Не зная. Но в по-голямата си част това е истина. Насилието поражда омраза и обратното действие е неизбежно.
— Вярно — каза Ниргал с обичайния си съсредоточен поглед, който в същността си не бе много по-различен от гримасите на Сакс. — Но ако хората атакуват убежищата ни и ги разрушават, то тогава нямаме много голям избор.