Това беше по времето, когато прочутото чай-уринско злато още не бе открито и на мястото на сегашните безброй селища с хиляди жители още растяха вековни лиственици и шестстотингодишни тополи. Беше по времето, когато още никой не мислеше, че самородното злато на Ат-Уряхската долина може да бъде изчерпано или надминато по количество; и животът още не напредваше на северозапад, по посока на тогавашния полюс на студа — Оймякон. Доизработваха се старите находища и се откриваха нови. Животът в мините бе чергарска работа. Въглищата на Аркагал — на бъдещия Аркагалински басейн — бяха предният пост на експедициите, търсещи злато, бъдещата топливна база на района. В малката щолня, стъпил на релсата, можеше да докоснеш с ръка „покрива“, тавана на минната изработка, изкопана икономично, „като в тайгата“, както казваше началството — ръчно произведени щолни с помощта на кирка и лопата, подобно на всички тогавашни безкрайни колимски пътища. Пътищата и първите мини бяха правени на ръка, от механизмите използваше само „машината на ОСО: две дръжки и колело“.
Евтин е арестантският труд.
Геоложките проучвателски групи още се давеха в златото на Сусуман, в златото на Верхний Ат-Урях.
Но геоложките маршрути — и Кривошей добре разбираше това — щяха да стигнат до околностите на Аркагал и да напреднат към Якутск. След геолозите щяха да дойдат дървари, миньори, охрана…
Трябвало да се бърза.
Минаха няколко месеца и при Павел Михайлович пристигна от Харков жена му. Пристигна не на свиждане, не — беше сподирила мъжа си, повтаряйки подвига на съпругите на декабристите. Жената на Кривошей не беше нито първата, нито последната „руска героиня“ — името на героинята Фаина Рабинович е добре познато в Колима. Ала Фаина Рабинович беше известен геолог. Съдбата й е изключение.
Пристигналите подир съпрузите си жени се обричат на студ, на постоянни мъки при странстванията подир своите мъже, непрекъснато препращани от място на място, те трябва да зарязват намерената с много труд работа и да заминават за места, където за жена е опасно да пътува, където тя може да бъде насилена, ограбена, подложена на издевателства… Но и без пътешествията всяка една от тези нещастнички я очакват грубите ухажвания и задиряния на началниците, като се започне от най-високопоставения и се свърши с някой от конвоя, вече усетил сладостта на колимския живот. Предложенията да споделят пиянските ергенски компании очакват всички жени без изключение и ако на някоя затворничка направо заповядват „Събличай се и лягай!“ — без всякакви там Пушкин и Шекспир, и я заразяват със сифилис, то с жените на затворниците се държат още по-свободно. Понеже при изнасилването на някоя затворничка винаги може да бъде написан донос срещу теб — би го направил някой твой приятел или съперник, подчинен или началник, а за „любовта“ с жените на затворниците като юридически независими лица не може да бъде приложен никой член от закона.
И най-важното, цялото това пътуване — тринадесет хиляди версти — се оказва абсолютно безсмислено: на горката жена не й разрешават никакви свиждания, а обещанията да й позволят да види мъжа си стават оръжие за ухажвания.
Някои от жените идват с разрешения от Москва, в които пише, че имат право на свиждане веднъж месечно, ако затворникът е с примерно поведение и си изпълнява нормата. Разбира се, това свиждане е без преспиване, задължително в присъствието на някой лагерен началник.
Жените почти никога не успяват да си намерят работа в същото селище, където мъжете им изтърпяват своите наказания.
А ако някоя от тях случайно успее да се устрои близо до мъжа си — него веднага го прехвърлят на друго място. Това не е забавление на началниците, а изпълнение на служебните инструкции, „заповедта си е заповед“. Москва е предвидила тези случаи.
Жените не успяват да предадат на мъжете си никакви продукти — в това отношение също има заповеди, норми, зависимост от резултатите на труда и от поведението.
Да предадат хляб на мъжете си чрез конвоя? — няма да посмеят, забранено им е. Чрез някой началник? Той е съгласен, но иска заплащане в натура — със собственото им тяло. Той не се нуждае от пари — има си ги предостатъчно, не случайно отдавна вече е „стопроцентник“, тоест получава четворна заплата. Пък и една такава жена едва ли има пари за рушвет, особено за рушвет в колимски мащаб. Ето колко безизходно е положението на жените на затворниците. А ако при това е съпруга на „враг на народа“, с нея изобщо не се церемонят — всяко надругателство над нея се смята за заслуга и подвиг и в политически смисъл се оценява положително.