Двамата с Бруталния се спогледахме. „Той знае — като че ли го чувах да казва. — Някак си знае.“
Свих рамене и разперих ръце, сякаш му отвръщах: „Разбира се, че знае.“
5.
Старият Ту-Ту дойде с количката си в блок Е за последен път за онази вечер към девет без петнайсет. Купихме достатъчно от боклуците му, за да го накараме алчно да се усмихне.
— Я кажете, момчета, виждали ли сте мишката? — попита той.
Ние поклатихме глави.
— Може Хубавеца да я е виждал — каза старецът и посочи с глава към склада, в който Пърси или миеше пода, или пишеше доклада си, или пък си чоплеше носа.
— Защо те интересува? Така или иначе това не е твоя работа — отвърна Бруталния. — Хайде, размърдай се, Ту-Ту. Направо осмърдя всичко наоколо.
Старецът ни показа особено неприятната си усмивка, беззъба и хлътнала, и подуши въздуха.
— Не смърди на мен. Смърди на Дел, който казва „сбогом“.
Ту-Ту се разсмя с крякащ звук и забута количката си към вратата за вътрешния двор. И продължи да я бута още десет години, много след като мен вече ме нямаше — по дяволите, много след като „Студената планина“ вече я нямаше — продавайки сладкиши и сода на надзирателите и затворниците, които можеха да си го позволят. Дори и сега понякога го чувам в сънищата си да вика, че се пържи, че се пържи, че е станал на печена пуйка.
След като Ту-Ту си тръгна, времето започна да се точи, сякаш часовникът едва-едва пълзеше напред. Включихме радиото за около час и половина и Уортън се спука да се смее на Фред Алън и неговата „Уличката на Алън“, макар ужасно да се съмнявам, че е разбрал много от шегите. Стиснал ръце една в друга, Джон Кофи седеше на ръба на койката си и почти не изпускаше от поглед бюрото на дежурния. Виждал съм хората да чакат по този начин по автогарите кога ще обявят техните автобуси.
Пърси дойде от склада към единайсет без петнайсет и ми подаде старателно написания си с молив доклад. На много места беше изтривал с гумичка. Той видя, че прокарвам пръст по тях и припряно каза:
— Това е само чернова. Ще го препиша. Какво мислиш?
Онова, което си мислех, беше, че докладът му е най-гадното измиване на ръце, което съм чел през живота си. Онова, което му казах, бе, че всичко е както трябва, и той доволен се отдалечи.
Дийн и Хари играеха на карти, като си приказваха прекалено високо, прекалено често се караха за резултата и поглеждаха към пълзящите стрелки на часовника на всеки пет секунди. Въздухът дотолкова се бе сгъстил от напрежение, че сякаш направо можех да го моделирам като глина, и единствените хора, които, изглежда, не го усещаха, бяха Пърси и Дивият Бил.
Когато стана дванайсет без десет, вече не можах да издържа и леко кимнах на Дийн. Той влезе в кабинета ми с бутилката кола, която беше купил от Ту-Ту, и се върна една-две минути по-късно. Бе налял колата в тенекиена чаша, предназначена за затворниците, за да не могат да я счупят и после да я използват като нож.
Аз я взех и се огледах. Хари, Дийн и Бруталния ме наблюдаваха. Джон Кофи също. Но не и Пърси. Той се беше върнал в склада, където тази вечер навярно се чувстваше по-спокойно. Бързо помирисах чашата и не усетих друга миризма, освен на кола, която през онези дни имаше странен, но приятен аромат на канела.
Приближих се до килията на Уортън. Той лежеше на койката си. Не мастурбираше — поне не още — но онази работа в гащетата му сериозно се бе надигнала и от време на време силно вибрираше като невероятно дебела струна на гигантски контрабас.
— Хлапе — повиках го аз.
— Не ме безпокой.
— Добре. Донесох ти кола за това, че цялата вечер се държа като хората, но ще си я изпия сам.
Вдигнах чашата (цялата очукана от многобройните гневни удари по решетките на килиите) към устата си, сякаш се готвех да го направя. Уортън светкавично скочи от койката, което не ме изненада. Блъфът ми не беше особено рискован — повечето затворници с тежки присъди си умираха за нещо сладко и той не правеше изключение.
— Дай ми я, глупако! — Говореше така, сякаш той е шефът, а аз — просто някакъв обикновен работник. — Дай това на Хлапето.
Доближих чашата точно пред решетките, така че да се пресегне той. Обратното е готова рецепта за злополука, както ще ви каже всеки надзирател. Това дотолкова ни се бе набило в главите, че го знаехме дори без да мислим за него — така както знаехме, че не трябва да позволяваме на затворниците да се обръщат към нас с малките ни имена, така както знаехме, че звукът от бързо дрънчащи ключове означава проблем в блока, защото идваше от тичащ надзирател, а затворническите надзиратели никога не тичат, освен ако няма проблем. Неща, които Пърси Уетмор никога нямаше да проумее.