Застанах между Джон и стола, като се повдигнах на пръсти, за да се уверя, че напълно препречвам гледката му. После два пъти рязко щракнах с пръсти пред очите му.
— Хайде! Тръгвай! Нали каза, че не се налага да те оковаваме, докажи го сега! Тръгвай, голямо момче! Тръгвай, Джон Кофи! Натам! Към онази врата!
Очите му се проясниха.
— Да, шефе. — И слава Богу, той тръгна. — Гледай към вратата, Джон Кофи, само към вратата и на никъде другаде.
— Да, шефе. — Негърът покорно впи очи във вратата.
— Брутален — казах аз и посочих.
Той избърза напред, като разклати връзката с ключовете си и намери необходимия. Джон не откъсваше очи от вратата на тунела, а аз не откъсвах очи от него, но с периферното си зрение забелязах, че Хари хвърля нервни погледи към стола, сякаш никога дотогава не го е виждал.
„Късчета от тях все още са там… Чувам ги как крещят.“
Ако това беше вярно, Едуар Делакроа трябваше да крещи най-силно и най-много от всички и се радвах, че не мога да чуя онова, което чуваше Джон Кофи.
Бруталния отвори вратата. Спуснахме се по стълбите, като негърът вървеше най-отпред. Долу мрачно огледа тунела с ниския му тухлен свод. Докато стигнеше до края му, щеше да му се схване гърбът, освен ако…
Придърпах количката. Чаршафът, върху който бяхме положили Дел, бе сменен (и навярно изгорен), така че се виждаше черната кожена тапицерия.
— Качвай се казах на Кофи. Той колебливо ме изгледа и аз насърчително му кимнах. — За теб ще е по-лесно и изобщо няма да ни затрудни.
— Добре, шефе Еджкоум. — Той седна и после се отпусна по гръб, като ни гледаше с тревожните си кафяви очи. Обутите му в евтини затворнически чехли крака висяха почти до пода. Бруталния застана между тях и забута Джон Кофи но усойния тунел, както беше бутал толкова много други. Единствената разлика бе, че човекът, който сега лежеше върху количката, все още дишаше. Към средата — трябва да сме били под магистралата и щяхме да сме в състояние да чуем приглушеното бучене на преминаващите автомобили, ако по това време имаше такива — Джон се усмихна.
— Хей — рече той, — забавно е. — Дойде ми наум, че следващия път, когато се возеше на тази количка, няма да мисли така. Всъщност следващия път, когато се возеше на тази количка, нямаше да мисли и да усеща каквото и да е. Или щеше? „Късчета от тях все още са там“ — бе казал той, можел да ги чуе как крещят.
Следвайки другите, които не ме виждаха, аз потръпнах.
— Надявам се, че си спомняш аладина, шефе Еджкоум — каза Бруталния, когато стигнахме края на тунела.
— Не се тревожи — отвърнах аз. Аладинът не изглеждаше по-различно от другите ключове, които носех по онова време — а връзката ми трябва да е тежала почти два килограма — но бе шперц на шперцовете и отваряше всички врати. През онези дни имаше по един ключ аладин за всеки от петте блока килии, по един за всеки главен надзирател. Другите пазачи можеха да получават такъв, но единствено на главния не му се налагаше да се разписва за него.
Тунелът завършваше със стоманена решетка. Тя винаги ми напомняше за рисунките на стари замъци — нали знаете, в старите дни, когато рицарите са били смели и рицарството е било в разцвета си. Само че Студената планина бе много далеч от Камелот. Стълбището зад портата водеше нагоре към спускаща се врата с табели „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, „ЩАТСКА СОБСТВЕНОСТ“ и „ПО МРЕЖАТА ТЕЧЕ ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ТОК“ от външната й страна.
Отворих решетката и Хари я затвори зад себе си. Качихме се по стълбите, отново начело с Джон Кофи, който трябваше да свие рамене и да наведе глава. Когато стигнахме горе, Хари го заобиколи (не без известна трудност, макар че беше най-дребният от трима ни) и отключи вратата. Можеше да я помръдне, но не бе в състояние да я повдигне.
— Ето, шефе — каза Джон. Той отново излезе отпред — притискайки с хълбок Хари до стената — и с една ръка вдигна вратата, като че ли тя беше от боядисан картон, а не от стомана.
В лицата ни лъхна студеният нощен въздух, прииждащ заедно с планинския вятър, който щеше да вее през повечето време до март или април. Във въздуха се носеха няколко сухи листа и със свободната си ръка Джон Кофи хвана едно от тях. Никога няма да забравя как го погледна и как го смачка под широкия си, красив нос, за да вдиша аромата му.
— Хайде — рече Бруталния. — Да вървим.
Излязохме навън. Негърът спусна вратата и Хауъл я заключи — за нея нямаше нужда от аладин, но шперцът щеше да ни трябва за портата на телената клетка, с която беше покрит изходът.