— Изпъни ръцете си отстрани по тялото, когато минаваш, огромни приятелю — измърмори Хари. — Не се докосвай до мрежата, ако не искаш да получиш някое гадно изгаряне.
И най-после бяхме навън, застанали край пътя (струва ми се, че приличахме на три хълма около планина), загледани оттатък стените, светлините и стражевите кули на затвора. В една от тях наистина видях неясната сянка на пазач, който духаше в ръцете си, но само за миг — гледащите към пътя прозорци на кулите бяха съвсем малки. И все пак трябваше да сме много, много тихи. А ако в момента минеше някой автомобил, можехме здравата да загазим.
— Хайде — прошепнах аз. — Води ни, Хари.
Поехме на север по магистралата един зад друг — първо Хари, после Джон Кофи, Бруталния и най-отзад аз. Изкачихме се по първия склон и се спуснахме от другата му страна, откъдето от затвора се виждаше единствено яркият блясък на светлините сред върхарите на дърветата. Хари ни поведе още по-нататък.
— Къде си я паркирал? — прошепна Бруталния. От устата му излезе бял облак. — Чак в Балтимор ли?
— Точно пред нас — нервно и раздразнително отвърна Теруилигър. — Потрай, Брутъс.
Но Кофи, поне по онова, което виждах от него, сигурно с радост би вървял, докато слънцето не изгрееше, а може би и докато отново не залезеше. Оглеждаше се и се сепна — не от страх, а от удоволствие, съвсем сигурен съм — когато се обади бухал. Дойде ми наум, че макар да се страхуваше от тъмното вътре, никак не се страхуваше от мрака тук навън. Той галеше нощта и я милваше със сетивата си, както човек гали с лице извивките на женска гръд.
— Тук завиваме — измърмори Хари.
Надясно се отклоняваше черен път — тесен, непавиран и обрасъл с бурени по средата. Поехме по него и изминахме още около половин километър. Бруталния отново започваше да мърмори, когато Хари спря, отиде от лявата страна на пътя и се зае да вдига натрупаните един върху друг борови клони. Джон и Хауъл се присъединиха към него и преди да успея да им помогна, разчистиха назъбената предна броня на стар пикап, чиито изпъкнали фарове зяпаха към нас като изцъклени очи.
— Исках да съм колкото може по-предпазлив, нали знаеш — ядно каза на Бруталния Хари. — За теб това може да е голям майтап, Брутъс Хауъл, но аз произхождам от много религиозно семейство и имам толкова набожни братовчеди, че в сравнение с тях християните са като лъвове. Ако ме хванат в нещо като това…
— Няма проблем — отвърна той. — Просто съм нервен, това е всичко.
— Аз също — сковано каза Хари. — Сега само тази проклета развалина да запали…
Като мърмореше, той заобиколи предния капак и Хауъл ми намигна. Що се отнася до Кофи, за него ние бяхме престанали да съществуваме. Беше отметнал главата си назад и се опиваше от гледката на осеялите небето звезди.
— Ако искаш, аз ще пътувам отзад с него — предложи Бруталния. Зад нас стартерът на пикапа за кратко зави, като старо куче, което се опитва да открие краката си в студена зимна утрин. После двигателят сякаш избухна и оживя. Хари го форсира веднъж и след това го остави да работи на ниски обороти. — Не е нужно и двамата да сме там.
— Седни отпред — отвърнах. — Можеш да пътуваш с него на връщане. Ако не ни върнат заключени в каросерията на собствения ни дилижанс, естествено.
— Не говори така. — Изглеждаше искрено разтревожен. Сякаш за пръв път разбираше колко сериозно ще загазим, ако ни хванат. — За Бога, Пол.
— Влизай — подканих го. — В кабината.
Бруталния се подчини. Започнах да дърпам Джон Кофи за ръката докато върна вниманието му за малко обратно на земята, после го поведох към каросерията на пикапа. Хари я бе покрил с брезент и това можеше да ни помогне, ако по пътя се разминехме с други коли или камиони. Отзад обаче каросерията беше открита.
— Спокойно, голямо момче — казах аз.
— Сега ли тръгваме?
— Точно така.
— Добре — усмихна се той. Усмивката му бе свежа и красива, навярно защото не я усложняваше каквато и да е мисъл. Кофи се качи в каросерията. Последвах го, приближих се до кабината и почуках по покрива й. Хари превключи на първа и пикапът излезе от убежището на дърветата, под които беше скрит, като се разтърсваше и подскачаше.
Джон Кофи стоеше разкрачен по средата, отново вдигнал глава към звездите и широко усмихнат, без да обръща внимание на клоните, които шибаха лицето му, докато Хари караше към магистралата.
— Виж, шефе! — тихо и възторжено извика той, като посочи нагоре в черната нощ. — Това е Каси, дамата в люлеещия се стол!
Беше прав — успях да я видя сред безбройните звезди между тъмните силуети на прелитащите покрай нас дървета. Но това не бе Касиопея, за която си бях помислил при думите му за дамата в люлеещия се стол — това беше Мелинда Мурс.