„Нека аз да говоря.“ Така бях казал на Брутъс, но сега моментът беше настъпил и аз дори не бях в състояние да си отворя устата. На път за работа същия следобед внимателно бях обмислил думите си и ми се бе сторило, че няма да звучат толкова безумно. Не нормално — във всичко това нямаше нищо нормално — но навярно достатъчно близо до нормалното, за да успеем да накараме Мурс да ни пусне вътре и да ни даде шанс. Да даде шанс на Джон. Но сега цялата ми грижливо подготвена реч бе забравена. В главата ми като яростна пясъчна буря се вихреха мисли и образи — горящият Дел, умиращата мишка, Ту-Ту, който се мяташе в скута на Стария Светльо и крещеше, че е станал на печена пуйка. Вярвам в доброто на земята, вярвам, че по един или друг начин то е плод на Божията любов. Вярвам, че съществува и друга сила, също толкова действителна, колкото и Господ, на когото се бях молил през целия си живот, и че тя съзнателно цели да разруши всичките ни благочестиви усилия. Не Сатаната, нямам предвид Сатаната (макар да вярвам, че и той е реален), а някакъв демон на раздора, дяволито и глупаво същество, избухващо в радостен смях при вида на стареца, който се подпалва в опит да си запали лулата, или на бебето, което напъхва в устата си първата си коледна играчка и се задушава. Имах много време да мисля за това през всичките години от „Студената планина“ до „Джорджийските борове“ и вярвам, че през онази нощ сред нас беше тъкмо тази сила и се вихреше навсякъде като мъгла, опитвайки се да попречи на Джон Кофи да се доближи до Мелинда Мурс.
— Директоре… Хал… аз… — Колкото и да се мъчех, нямаше никакъв смисъл.
Той отново вдигна пистолета и без да ме слуша го насочи между Бруталния и мен. Кръвясалите му очи се бяха разширили. И тогава се приближи Хари Теруилигър, подбутван от нашето голямо момче, с широката му, глупаво очарователна усмивка.
— Кофи — ахна Мурс. — Джон Кофи. — Той си пое дъх и извика с изтънял, но силен глас: — Стой! Стой на място или ще стрелям!
Някъде иззад него се разнесе слаб и треперещ женски глас:
— Хал? Какво правиш там навън? С кого разговаряш, шибан куролизец такъв?
Той се обърна за миг с объркано и отчаяно изражение. Само за миг, както казах, но би трябвало да ми е достатъчен, за да изтръгна пистолета от ръката му. Само че не можех да вдигна ръце. Като че ли за тях бяха завързани тежести. В главата ми бе хаос от невероятен шум, като радио, което се опитва да излъчва По време на електрическа буря. Единствените чувства, които си спомням, че изпитвах, бяха страх и някакъв смътен срам заради Хал.
Хари и Джон Кофи се приближиха до стълбите. Мурс се обърна към нас и отново вдигна пистолета. По-късно каза, че наистина възнамерявал да застреля Кофи — подозирал, че всички ние сме пленници и че мозъците, които стоят зад всичко това, се крият в сенките зад пикапа. Не разбирал защо са ни довели в дома му, но най-вероятната хипотеза му се струвало отмъщението.
Преди да успее да стреля, Хари Теруилигър направи крачка напред и застана пред Кофи, като скри зад гърба си по-голямата част от тялото му. Негърът не го бе принудил — той го направи по собствена воля.
— Не, директор Мурс! — каза. — Всичко е наред! Никой не е въоръжен, никой няма да пострада, тук сме, за да помогнем!
— Да помогнете ли? — вдигна гъстите си вежди Мурс. Очите му блестяха. Аз не можех да откъсна поглед от вдигнатия ударник на пистолета. — За какво да помогнете? На кого да помогнете?
Сякаш в отговор на въпроса му, отново се разнесе старческият женски глас, недоволен, уверен и абсолютно безумен:
— Връщай се тук и ми го начукай в путката, кучи син такъв! Доведи и шибаните си приятели! Да ми се изредят всичките!
Потресен до дъното на душата си, погледнах към Бруталния. Разбирах, че псува — че туморът някак си я кара да псува — но това беше много повече от псуване. Много повече.
— Какво правите тук? — отново ни попита директорът. Решителността почти бе изчезнала от гласа му — за това се бяха погрижили треперливите викове на жена му. — Не разбирам. Да не би да е бягство от затвора или…
Джон отстрани Хари — просто го повдигна и го премести — и после се качи на верандата. Той застана между мен и Бруталния, толкова огромен, че едва не ни избута от двата края в лавровите храсти на Мели. Мурс го проследи с поглед като човек, опитващ се да види върха на високо дърво. И изведнъж в душата ми всичко се върна на мястото си. Онзи дух на раздора, объркал мислите ми като могъщи пръсти, пресяващи пясък или зърна ориз, беше изчезнал. Дойде ми наум, че разбирам защо Хари е бил в състояние да действа, докато ние с Бруталния можехме само безпомощно и пасивно да стоим пред директора. Хари бе с Джон… и какъвто и дух да се е противопоставил на другия, демоничния, през онази нощ той е бил в Джон Кофи. И когато негърът пристъпи напред, за да се изправи пред директора Мурс, именно другият дух — нещо бяло, ето как си го представям, като нещо бяло — овладя положението. Демонът не избяга, но можех да го видя как се отдръпва като сянка при внезапна силна светлина.