По-наблизо се чу пропукване, последвано от звън, и стъклото, през което надничаше луната, се счупи. Картината на стената — бързоходен параход, обикалящ едно от седемте морета — падна на пода и стъклото й се разби на безброй парченца.
Усетих някакъв горещ мирис и видях от края на белия юрган, с който беше завита Мели, да се издига дим. Част от завивката до потръпващата издатина на десния й крак започна да почернява. Сякаш насън се освободих от ръката на Мурс и пристъпих към нощната масичка. Върху нея имаше чаша вода, заобиколена от три-четири шишенца с хапчета, съборили се по време на разтърсването. Взех чашата и излях водата върху мястото, което димеше. Разнесе се съскане.
Джон Кофи продължаваше да я целува по онзи дълбок и съкровен начин, като вдишваше и издишваше, все още протегнал едната си ръка и опрял се с другата на леглото, за да поддържа огромната си тежест. Пръстите му бяха разперени и дланта му ми заприлича на кафява морска звезда.
Изведнъж гърбът й се изви. Ръката й се размаха във въздуха, пръстите й започнаха да се свиват и отпускат в поредица от спазми. Краката й заудряха по леглото. После нещо изкрещя. Отново не си представях — бяха го чули и другите. На Бруталния му бе прозвучало като вълк или койот, попаднал в капан. На мен ми прозвуча като крясък на орел — по онова време понякога все още можеха да се чуят сутрин, когато огромните птици се спускаха през облаците с неподвижно разперени криле.
Навън вятърът зави толкова силно, че разтърси повторно къщата — и това беше странно, разбирате ли, защото дотогава изобщо не бе имало какъвто и да е вятър.
Джон Кофи се отдръпна от нея и видях, че лицето й се е изгладило. Дясната страна на устата й вече не висеше. Очите й бяха възвърнали нормалната си форма и изглеждаше десет години по-млада. Той унесено я погледа миг-два, после се закашля. Негърът извърна глава, за да не кашля в лицето й, загуби равновесие (което не беше трудно — при целия си огромен ръст той още отначало седеше на самия ръб на леглото) и падна на пода. Къщата се разтърси за трети път. Кофи застана на колене и провеси глава, кашляйки като болен в последен стадий на туберкулоза.
„А сега мушиците — помислих си аз. — Ще изкашля мушиците и този път сигурно ще са адски много.“
Но мушици нямаше. Просто продължи да кашля с дълбоки, задавени излайвания, като едва успяваше да си поеме дъх между пристъпите. Тъмната му, шоколадова кожа посивяваше. Разтревожен, Бруталния се приближи, застана на едно коляно до него и го прегърна с ръка през широкия, потръпващ гръб. Сякаш движението на Хауъл бе развалило някаква магия, Мурс отиде до леглото на жена си й седна на мястото на негъра. Той като че ли изобщо не забелязваше присъствието на кашлящия, давещ се гигант. Макар че Кофи беше коленичил до самите му крака, Хал имаше очи единствено за Мелинда, която удивено го наблюдаваше. Да я гледаш бе все едно да гледаш мръсно огледало, което току-що е било лъснато.
— Джон! — извика Бруталния. — Изхвърли го! Изхвърли го така, както го направи преди!
Кофи продължаваше задавено да кашля. Очите му бяха влажни, не от сълзи, а от напрягане. От устата му се проточи тънка нишка слюнка, но не излизаше нищо друго.
Хауъл няколко пъти го потупа по гърба, после ме погледна.
— Той се задушава! Каквото и да е изсмукал от нея, то му пречи да диша!
Тръгнах напред. Преди да направя и две крачки, Джон изпълзя на колене в ъгъла на стаята, без да престава жестоко да кашля и да се дави при всяко вдишване. Той допря чело до тапета — диви червени рози, пълзящи по градинска стена — и издаде страшен задавен звук, сякаш се мъчеше да повърне собственото си гърло. Това щеше изхвърли мушиците, ако изобщо нещо може да ги изхвърли, спомням си, че си помислих, но от тях нямаше и следа. Все пак като че ли кашлицата му малко се облекчи.
— Добре съм, шефе — каза той, все още облегнал чело на дивите рози. Очите му останаха затворени. Не съм сигурен откъде е разбрал, че съм там, но явно знаеше. — Честно. Погрижете се за госпожата.
Погледнах го, изпълнен със съмнение, после се обърнах към леглото. Хал галеше челото на Мели и над него видях нещо удивително: част от косата й — не много, но все пак — отново беше станала черна.
— Какво стана? — попита го тя. Докато я наблюдавах, лицето й започна да възвръща цвета си. Сякаш бе откраднала няколко рози направо от тапетите. — Как съм се оказала тук? Щяхме да ходим в болницата в Индианола, нали? Лекарите щяха да ми правят рентгенови снимки на главата.