— Благодаря ти. Много ти благодаря.
Негърът погледна към ръката му. Бруталния леко го сбута отстрани. Той се сепна, пое ръката и я разтърси. Нагоре, надолу и обратно по средата. После я пусна.
— Няма нищо — изрече дрезгаво. Гласът му ми заприлича на този на Мели, когато бе плеснала с ръце и беше наредила на Джон да си свали панталоните. — Няма нищо — каза на мъжа, който при нормално развитие на нещата щеше да вземе писалката си със същата тази ръка и да подпише с нея заповедта за екзекуцията му.
Хари пак почука по часовника си, този път по-настойчиво.
— Брут? — казах. — Готов ли си?
— Здравей, Брутъс — бодро рече Мелинда, сякаш едва сега го забелязваше. — Радвам се да те видя. Желаете ли чай, господа? Ами ти, Хал? Мога да направя — отново се изправи тя. — Бях болна, но сега се чувствам прекрасно. Не съм се чувствала толкова добре от години насам.
— Благодаря ви, госпожо Мурс, но трябва да тръгваме — отвърна Бруталния. — Отдавна е време Джон да си ляга. — Той се усмихна, за да покаже, че се е пошегувал, но погледът, който отправи към негъра, бе също толкова притеснен, колкото се чувствах и аз.
— Ами… щом сте сигурни…
— Да, госпожо. Хайде, Джон Кофи. — Дръпна затворника за ръката, за да го накара да тръгне, и той се подчини.
— Почакайте малко! — Мелинда се освободи от ръката на Хал и изтича леко като момиче към Кофи. Обви ръце около него и отново го прегърна. После вдигна ръце към тила си и откопча верижката от шията си. На нея висеше сребърен медальон. Мели го подаде на негъра, който му хвърли бегъл поглед.
— Това е свети Кристофър — обясни му. — Искам да го вземете, господин Кофи, и да го носите. Ще ви закриля. Моля ви, носете го. Заради мен.
Джон погледна към мен и аз погледнах към Хал, който първо разпери ръце, после кимна.
— Вземи го, Джон — казах. — Това е подарък.
Той го взе, закопча верижката на огромния си врат и пусна медальона на свети Кристофър в пазвата на ризата си. Вече съвсем беше престанал да кашля, но ми се стори, че изглежда по-сив и още по-болен отпреди.
— Благодаря ви, госпожо — рече.
— Не — отвърна Мели. — Аз ти благодаря. Благодаря ти, Джон Кофи.
9.
На връщане пътувах в кабината заедно с Хари и бях много доволен, че съм там. Радиаторът беше повреден, но поне не бяхме на открито. Бяхме изминали петнайсетина километра, когато Хари забеляза малка отбивка и спря пикапа.
— Какво има? — попитах аз. — Предавката ли? — Струваше ми се, че проблемът можеше да е всякакъв — всички съставни части на двигателя на пикапа и трансмисията, изглежда, бяха готови да се повредят или даже окончателно да сдадат богу дух.
— Не — извинително отвърна той. — Трябва да пусна една вода, това е всичко. Вече не мога да издържам.
Оказа се, че с всички ни е така, освен с Джон. Когато Бруталния го попита дали не иска да слезе и да ни помогне да полеем храстите, той просто поклати глава, без да ни поглежда. Беше се облегнал с гръб на кабината и бе наметнал едно от армейските одеяла на раменете си като шал. Не можех да видя цвета на лицето му, но чувах дишането му — сухо и дрезгаво като повей на вятър сред слама. Изобщо не ми харесваше.
Навлязох сред върбовата горичка, разкопчах се и се облекчих. От излекуването на уринарната ми инфекция бе минало съвсем малко време и тялото ми не беше забравило напълно за нея — можех да се благодаря, че съм в състояние да уринирам, без да крещя. Стоях сред върбите, пикаех и гледах към луната. Почти не съзнавах присъствието на Бруталния, който правеше същото до мен, докато не чух тихия му глас.
— Той никога няма да седне на Стария Светльо.
Погледнах го изненадан и малко уплашен от тихата увереност в гласа му.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че Кофи съзнателно погълна онова нещо, вместо да го изплюе като преди. Може да мине седмица — той е ужасно огромен и силен — но се обзалагам, че ще стане по-бързо. Някой от нас ще мине покрай килията му и ще го открие да лежи на койката си мъртъв.
Мислех си, че съм се изпикал, но сега гърбът ми потръпна и протекоха още няколко капки. Докато се закопчавах, ми дойде наум, че думите на Бруталния са съвсем логични. И в крайна сметка се надявах да е прав. Ако предположението ми за момиченцата на Детерик беше вярно, Джон Кофи изобщо не заслужаваше да умре, но ако все пак умреше, не исках да е от моите ръце. Не бях сигурен дали ще съм в състояние да го направя, ако изобщо се стигнеше до там.
— Хайде — измърмори Хари в мрака, — става късно. Да свършваме с това.
Докато се връщахме към пикапа осъзнах, че сме оставили Джон съвсем сам — глупост, присъща за Пърси Уетмор. Помислих си, че няма да го открием, че е изплюл мушиците веднага щом е видял, че не го охраняваме, и че после просто е духнал нанякъде като Хък и Джим със сала. Че ще открием единствено одеялото, което бе наметнал на раменете си.