Но той все още беше там, все още седеше облегнал гръб на кабината, опрял ръце на коленете си. Когато чу, че се приближаваме, вдигна очи и се опита да ни се усмихне. Усмивката озари за миг измъченото му лице и после изчезна.
— Как си, Джон? — попита Бруталния, като отново се качи в каросерията на пикапа и се наметна с другото одеяло.
— Добре, шефе — апатично отвърна той. — Добре.
Хауъл потупа коляното си.
— Скоро ще се приберем. А когато свършим, знаеш ли какво? Ще се погрижа да получиш огромна чаша горещо кафе. Със захар и сметана.
„Можеш да се обзаложиш — помислих си аз, докато заобикалях кабината и се качвах на мястото си. — Ако преди това не ни арестуват и самите ние не се окажем в затвора.“
Но аз бях свикнал с тази мисъл още откакто затворихме Пърси в карцера, и тя вече не ме тревожеше толкова, че да ме държи буден. Задрямах и сънувах Голгота. На запад тътнеха гръмотевици и се носеше миризма, която можеше да е от хвойнови плодове. Четиримата с Бруталния, Хари и Дийн стояхме, облечени в роби и с шлемове на главите като във филм на Сесил Б. Демил. Предполагам, че бяхме центуриони. Имаше три кръста: на двата странични висяха Пърси Уетмор и Едуар Делакроа, а по средата — Джон Кофи. Погледнах към ръката си и видях, че държа окървавен чук.
„Трябва да го свалим от там, Пол! — изкрещя Бруталния. — Трябва да го свалим!“
Само че не можехме — бяха свалили стълбата. Понечих да го кажа на Брутъс и в този момент ме събуди силно разтърсване на пикапа. Бяхме пристигнали на мястото, където Хари бе скрил автомобила по-рано през този ден, простиращ се назад във времето сякаш чак до самото Сътворение.
Двамата излязохме навън и отидохме при каросерията. Бруталния скочи долу нормално, но коленете на Джон Кофи се подкосиха и едва не падна. Трябваше и тримата да го подхванем и едва беше застанал стабилно на крака, когато отново получи пристъп на кашлица, този път още по-тежък. Той се преви на две и притисна длани до устата си, за да приглуши звуците.
Когато се поуспокои, ние отново покрихме предната част на пикапа с борови клони и тръгнахме назад по пътя, по който бяхме дошли. Най-лошата част от нереалното ни преживяване поне за мен бяха последните двеста метра, докато на връщане бързахме покрай магистралата. Можех да видя (или си мислех, че мога) първите бледи лъчи на изток и бях сигурен, че ще ни забележи някой подранил фермер, излязъл да събира тикви или да изрови последните няколко лехи картофи. И дори това да не станеше, щяхме да чуем някой (във въображението ми гласът звучеше като този на Къртис Андерсън) да вика „Стой на място!“, докато отключвах с аладиновия ключ клетката на водещата към тунела спускаща се врата. После от гората щяха да се появят двайсетина въоръжени с карабини надзиратели и щяха да сложат край на нашето малко приключение.
Когато наистина стигнахме до клетката, сърцето ми биеше толкова силно, че с всеки негов удар пред очите ми избухваха малки бели петънца. Усещах ръцете си студени и изтръпнали и дълго време не можех да накарам ключа да влезе в ключалката.
— О, за Бога, фарове! — простена Хари.
Вдигнах поглед и видях приближаващите се по пътя снопове светлина. Връзката с ключовете едва не се изплъзна от ръката ми — успях да я хвана в последния момент.
— Дай ми ги — каза Бруталния. — Аз ще отключа.
— Не, вече се справих — отвърнах. Ключът най-после беше влязъл в ключалката и се превъртя. Секунда по-късно бяхме вътре. Приклекнахме зад спускащата се врата и изчакахме камионът с хляба, който бавно мина покрай затвора. До себе си чувах измъченото дишане на Джон Кофи. Приличаше на двигател, маслото на който почти се е свършило. На тръгване той без никакво усилие бе отворил вратата, но сега дори не го помолихме да ни помогне — щеше да е безполезно. Двамата с Бруталния я вдигнахме и Хари поведе Джон надолу по стълбите. Огромният мъж залиташе, но успя да слезе. Ние с Хауъл също влязохме вътре, после спуснахме вратата и я заключихме.
— За Бога, мисля, че ще… — започна Бруталния, но аз силно го сръгах в ребрата.
— Недей да го изричаш. Дори не си го помисляй, докато не го върнем в килията му.
— Ще трябва да помислим и за Пърси — прибави Хари. Гласовете ни глухо отекваха в тухления тунел. — Тази нощ няма да свърши, докато не се оправим с него.
Оказа се, че нощта все още далеч не е свършила.