VI. Кофи по пътя
1.
Седях в солариума на „Джорджийските борове“ с писалката на баща ми в ръка и времето беше изгубило значението си за мен, защото си спомнях нощта, в която с Хари и Бруталния отведохме Джон Кофи при Мелинда Мурс, за да се опитаме да й спасим живота. Написах за това как упоихме Уилям Уортън, който се смяташе за втори Били Хлапето. Написах за това как завързахме Пърси в усмирителната риза и го натикахме в карцера. Написах за странното ни нощно пътуване — едновременно ужасяващо и ободряващо — и за чудото, което се случи накрая. Видяхме как Джон Кофи връща към живота една жена, не просто от гроба, а от онова, което ни се струваше самото му дъно.
Пишех и съвсем бегло съзнавах около себе си онова, което в „Джорджийските борове“ се нарича живот. Старците слязоха долу на вечеря, после се събраха в Развлекателния център (да, имате право да се засмеете) за вечерната си доза телевизионни сериали. Като че ли си спомням, че приятелката ми Илейн ми донесе сандвич и че й благодарих и го изядох, но не мога да ви кажа по кое време бе това или с какво е бил той. Бях се пренесъл в 1932 година, когато обикновено купувахме сандвичите си от покритата с библейски надписи количка на стария Ту-Ту — със студено свинско за пет цента, с говеждо за десет.
Спомням си, че сградата утихна, когато живеещите тук реликви се приготвиха за поредната нощ на лек и неспокоен сън. Чух Мики — може би не най-добрият санитар тук, но определено най-любезният — да пее с приятния си тенор „Долината на червената река“, докато обикаляше да раздава вечерните лекарства: „Казват, че от долината си отиваш… Ще ни липсват светлите ти очи и усмивката ти мила…“ Песента ме накара отново да си спомня за Мелинда и за онова, което каза на Джон след чудото. „Сънувах те. Сънувах, че се скиташ в мрака, в който се скитах и аз. И се открихме.“
„Джорджийските борове“ стихнаха, настъпи и мина полунощ, а аз все още пишех. Стигнах до мястото, когато Хари ни напомни, че макар да сме върнали Джон в затвора, без да ни хванат, все още ни очаква Пърси. „Тази нощ няма да свърши, докато не се оправим с него“ — струва ми се, каза той.
И тук дългият ми ден на писане най-после приключи. Оставих бащината си писалка — само за няколко секунди, мислех си аз, за да мога да раздвижа скованите си пръсти — после положих чело върху ръката си и затворих очи, за да им дам почивка. Когато отново ги отворих и вдигнах глава, през прозорците ме огря утринното слънце. Погледнах часовника си и видях, че минава осем. Бях спал, положил глава върху ръцете си като стар пияница, в продължение на около шест часа. Треперейки се изправих, като се опитвах да раздвижа гърба си. Помислих си да сляза долу до кухнята, да си взема няколко препечени филийки и да отида на утринната си разходка, после погледнах към пръснатите върху бюрото изписани листове. Внезапно реших да отложа разходката за известно време. Имах работа, да, но тя можеше да почака и тази сутрин не бях в настроение да си играя на криеница с Брад Долън.
Вместо да се разхождам, щях да довърша разказа си. Понякога е най-добре да продължиш докрай независимо от протестите на ума и тялото ти. Понякога това е единственият начин да свършиш. А онова, което предимно си спомням за онази сутрин, е колко отчаяно исках да се освободя от упорития призрак на Джон Кофи.
— Добре — казах аз. — Още малко. Но първо…
Слязох до тоалетната в края на коридора на втория етаж.
Докато стоях вътре и се облекчавах, случайно погледнах нагоре към детектора за дим на тавана. Това ме накара да си помисля за Илейн, която предишния ден беше привлякла вниманието на Долън, за да мога да отида на разходката си и да свърша малката си задача. Излязох от тоалетната с усмивка на уста.
Върнах се в солариума и вече се чувствах по-добре (и много по-облекчен в слабините). Някой — несъмнено Илейн — беше оставил до ръкописа ми чайник. Преди да се захвана за работа, жадно изпих чая, първо една чаша, после и втора. След това седнах на бюрото, свалих капачката на писалката и отново започнах да пиша.
Тъкмо напълно потъвах в разказа си, когато върху мен падна сянка. Вдигнах поглед и почувствах, че ми прималява. Между мен и прозорците стоеше Долън. И се хилеше.
— Липсваше ми, като не излезе на утринната си разходка, Поли — рече той, — та реших да дойда да видя какво замисляш. Да се уверя, нали знаеш, че не си болен.
— Много си любезен — отвърнах аз. Гласът ми звучеше нормално — поне засега — но сърцето ми силно биеше. Страхувах се от него и не мисля, че разбирах това едва в този момент. Той ми напомняше за Пърси Уетмор, а аз никога не съм се страхувал от него… но когато познавах Пърси, бях млад.