Брад се ухили още повече, но от това не стана по-приятен.
— Хората ми казаха, че си бил тук цяла нощ, Поли, че си писал малкото си докладче. Виж сега, това просто не е хубаво. Старчетата като теб се нуждаят от хубавичка почивка.
— Пърси… — започнах аз, после видях, че започва да се мръщи и осъзнах грешката си. Дълбоко си поех дъх и отново започнах: — Брад, какво имаш против мен?
За миг ме изгледа озадачен и навярно малко разтревожен. После пак се ухили.
— Старче — рече ми, — може би просто не ми харесва лицето ти. Между другото, какво пишеш? Завещанието си ли?
Той пристъпи напред и проточи шия. Закрих с длан страницата, върху която работех. Със свободната си ръка започнах да събирам другите листове и смачках няколко в бързината да ги стисна в безопасност под мишницата си.
— Виж сега — каза той, сякаш говореше на дете, — това просто няма да стане, миличък. Ако Брад иска да го види, той ще го види. И можеш да го предадеш на шибаната банка.
Младата му и ужасно силна ръка се затвори около китката ми и ме стисна. Прониза ме болка като зъбобол и простенах.
— Пусни ме — успях да продумам.
— Когато ми дадеш да видя — отвърна той и вече не се усмихваше. Лицето му обаче беше весело — такава веселост можете да видите единствено по лицата на хора, на които подлостта доставя удоволствие. — Дай да видя, Поли. Искам да разбера какво пишеш. — Ръката ми започна да се повдига от горната страница. От пътуването ни с Джон обратно през тунела под пътя. — Искам да видя дали не е свързано с мястото, където…
— Оставете този човек на мира.
Гласът прозвуча като силен удар с камшик в сух, горещ ден… и от начина, по който Брад Долън подскочи, човек би си помислил, че целта е била собственият му задник. Той пусна ръката ми, която падна обратно върху изписаните страници, и двамата погледнахме назад към вратата.
Там стоеше Илейн Конъли, която изглеждаше по-свежа и силна отколкото предишните дни. Носеше джинси, които подчертаваха стройните и бедра и дългите й крака. Косата й бе завързана със синя панделка. В обезобразените си от артрита ръце държеше поднос — сок, бъркани яйца, препечена филийка, още чай. И очите й горяха.
— Какво си мислиш, че правиш? — попита Брад. — Той не може да яде тук.
— Може и ще яде — заяви му със същия сух, заповеднически глас. Никога преди не я бях чувал да говори така, но сега се радвах. Погледнах очите й и не видях нито следа от страх единствено гняв. — А вие ще се разкарате от тук, преди гадното ви поведение да е преминало от равнището на хлебарка до това на малко по-голяма гадина — на плъхус американус, да речем.
Той направи крачка към нея, едновременно неуверен и съвсем побеснял. Помислих си, че това е опасно съчетание, но Илейн дори не потрепери.
— Обзалагам се, че зная кой е задействал онази проклета аларма — рече Долън. — Най-вероятно е една стара кучка с лапи вместо ръце. А сега се махай от тук. Двамата с Поли още не сме си свършили разговора.
— Името му е господин Еджкоум — каза тя, — и ако някога отново ви чуя да го наричате Поли, струва ми се, мога да ви обещая, че дните ви на работа в „Джорджийските борове“ ще свършат, господин Долън.
— Абе, ти за каква се мислиш? — попита я той. Беше се изправил пред нея и се опитваше да се усмихне, но това не му се удаваше съвсем.
— Мисля се — спокойно отвърна тя — за баба на човека, който в момента е председател на парламента на Джорджия. Човек, който обича роднините си, господин Долън. Особено по-възрастните си роднини.
Усмивката му изчезна от лицето му така, както влажна гъба избърсва тебеширен надпис от черна дъска. На нейно място видях неувереност, допускане, че го лъжат, страх, че не е така, и логично заключение: това може да се провери съвсем лесно, тя трябва да го знае, следователно казва истината.
Изведнъж се разсмях и макар смехът ми да звучеше неуверено, той бе основателен. Спомнях си колко пъти Пърси Уетмор ни беше заплашвал с връзките си през онези ужасни стари дни. Сега за пръв път през прекалено дългия си живот отново чувах такава заплаха… но в случая тя бе отправена в моя полза.
Брад Долън яростно ме погледна, после отново върна очи към нея.
— Говоря сериозно — заяви Илейн, — отначало си мислех просто да оставя нещата така — вече съм стара и това ми се струва най-лесно. Но когато приятелите ми са подложени на такова отношение, аз не оставям нещата просто така. А сега се махайте от тук. И да не съм чула нито думичка.
Устните му помръднаха като на риба — о, колко ужасно му се искаше да каже още една думичка (навярно онази, която си римува с „бучка“). Но не го направи. Хвърли ми последен поглед, после мина покрай нея и излезе в коридора.