Продължително и пресекливо въздъхнах. Илейн остави подноса пред мен и седна от другата страна на бюрото.
— Внукът ти наистина ли е председател на парламента? — попитах аз.
— Наистина.
— Тогава какво правиш тук?
— Фактът, че е председател на парламента, го прави достатъчно силен, за да се справя с хлебарки като Брад Долън, но не го прави богат — със смях отвърна тя. — Пък и тук ми харесва. Харесва ми компанията.
— Ще го приема като комплимент — казах и наистина ми стана приятно.
— Добре ли си, Пол? Изглеждаш толкова уморен. — Илейн се пресегна над масата и отметна косата ми от челото. Пръстите й бяха разкривени, но докосването й бе прохладно и прекрасно. За миг затворих очи. Когато отново ги отворих, вече бях взел решение и казах:
— Добре съм. И почти свърших. Илейн, искаш ли да прочетеш нещо? — Подадох й страниците, които несръчно бях събрал от бюрото. Навярно вече бяха разбъркани — Долън наистина ужасно ме беше уплашил — но бяха номерирани и тя лесно можеше да ги подреди.
Илейн замислено ме погледна, без да поема ръкописа от ръцете ми.
— Наистина ли си свършил?
— Ще можеш да го прочетеш до утре следобед. Ако успееш да се справиш с почерка ми, разбира се.
Сега тя пое листовете и погледна към тях.
— Почеркът ти е прекрасен дори когато ръката ти очевидно е била уморена. Няма да имам никакъв проблем.
— Докато прочетеш тази част, ще съм свършил с целия ръкопис. Ще можеш да дочетеш края за около половин час. И после… ако все още искаш… бих желал да ти покажа нещо.
— Мястото, където ходиш повечето сутрини и следобеди ли?
Кимнах.
Тя се замисли, както ми се стори, продължително, после отново кимна и се изправи с листовете в ръце.
— Ще изляза — каза. — Тази сутрин слънцето е много топло.
— А драконът е победен — добавих. — Този път от прекрасната дама.
Тя се усмихна, наведе се и ме целуна над веждата на най-чувствителното ми място, което винаги ме кара да потръпвам.
— Да се надяваме — рече Илейн, — но от опит зная, че е трудно да се избавиш от дракони като Брад Долън. — Поколеба се. — Успех, Пол. Надявам се, че можеш да победиш онова, което терзае душата ти.
— И аз се надявам. — В този момент си помислих за Джон Кофи. „Не успях. Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.“
Изядох яйцата, които ми донесе Илейн, изпих сока и оставих препечената филийка настрани за по-късно. После взех писалката си и отново започнах да пиша. Надявах се, че е за последен път.
За последен път.
Зелен.
2.
Когато онази нощ върнахме Джон обратно в блок Е, количката беше необходимост, а не просто удобство. Много се съмнявах дали би могъл сам да извърви целия тунел — да се движи приклекнал щеше да му отнеме повече енергия, отколкото изправен, а таванът бе твърде нисък за хора с ръста на Джон Кофи. Не ми се искаше да припадне там долу. Как щяхме да го обясним, освен че щеше да ни се наложи да обясняваме защо сме облекли Пърси в усмирителна риза и сме го затворили в карцера?
Но количката беше там — слава Богу — и негърът лежеше върху нея като изплувал на брега кит. Когато стигнахме до стълбището към склада, той слезе със залитане, после просто застана с наведена глава. Дишаше тежко. Кожата му бе толкова сива, че изглеждаше като овалян в брашно. Помислих си, че до обяд вече ще е в затворническата болница… ако дотогава не беше мъртъв, разбира се.
Бруталния ми хвърли мрачен, отчаян поглед. Отвърнах му със същото.
— Не можем да го носим нагоре, но можем да му помагаме казах. — Ти го хвани под дясната мишница, аз ще го хвана под лявата.
— Ами аз? — попита Хари.
— Върви зад нас и го задръж, ако видиш, че започне да пада назад.
— А ако не успееш да го задържиш, приклекни там, където смяташ, че ще падне, и омекоти удара — посъветва го Бруталния.
— Божичко — с изтънял глас отвърна Хари, — трябва да те показват в цирка, Брут, толкова си смешен.
— Имам чувство за хумор, да — призна той.
Накрая успяхме да качим Джон по стълбите. Най-много се притеснявах, че може да припадне, но се размина.
— Мини покрай мен и провери дали в склада няма някой задъхано наредих на Хари.
— И какво да кажа, ако има? — попита той, като ме стисна за ръката. — „Само наминавам“ — и после да дойда обратно тук ли?
— Не се прави на умник — рече Бруталния.
Хари открехна вратата и надникна вътре. Стори ми се, че остана в това положение прекалено дълго. Най-после се обърна е почти радостно изражение.
— Чисто е. И е тихо.
— Да се надяваме, че ще остане така — каза Хауъл. — Хайде, Джон Кофи, почти сме си вкъщи.