Той успя да мине през склада сам, но трябваше да му помогнем да изкачи трите стъпала до кабинета ми и после да се провре през малката врата. Когато отново се изправи, дишаше с хрипове и очите му лъщяха като стъкло. Освен това — с истински ужас забелязах аз — десният ъгъл на устата му висеше надолу и лицето му приличаше на онова на Мелинда, когато бяхме влезли в стаята й и я видяхме свита на възглавницата си.
Дийн ни чу и дойде от бюрото си в началото на Зеления път.
— Слава Богу! Мислех си, че никога няма да се върнете, вече почти бях решил, че са ви хванали, или че директорът ви е гръмнал, или пък… — Той млъкна, когато забеляза Джон. — Господи, какво му е? Изглежда така, сякаш умира!
— Не умира… нали, Джон? — каза Бруталния. Очите му предупредително проблеснаха към Дийн.
— Разбира се, че не, не исках да кажа, че наистина умира — нервно се засмя Стантън, — но, Божичко…
— Няма значение — прекъснах го аз. — Помогни ни да го върнем в килията му.
И отново се превърнахме в хълмове, заобиколили планина, но сега това беше планина, търпяла ерозия в продължение на милиони години, заоблена и тъжна. Джон Кофи вървеше бавно, дишаше през устата си като старец, пушил през целия си живот, но поне вървеше.
— Какво става с Пърси? — попитах. — Вдигаше ли шум?
— Отначало малко — отвърна Дийн. — Опитваше се да вика през лепенката, с която му залепи устата. Псуваше, струва ми се.
— Слава Богу — рече Бруталния. — Добре, че нежните ни уши бяха другаде.
— После само от време на време хвърляше къчове към вратата, нали знаете. — Дийн бе толкова облекчен от пристигането ни, че се разбъбри. Очилата му се плъзнаха по носа му, който лъщеше от пот, и той ги бутна нагоре. Минахме покрай килията на Уортън. Младежът лежеше по гръб и хъркаше като духов оркестър. Този път очите му бяха затворени.
Дийн забеляза погледа ми и се засмя.
— С него не съм имал никакви проблеми! Не се е помръднал, откакто се просна на койката си. Спи като заклан. А що се отнася до това, че Пърси от време на време риташе по вратата, нямах нищо против. Да ви кажа честно, даже се радвах. Ако не издаваше никакъв звук, щях да започна да се чудя дали не се е задушил от онази лепенка. Но това още не е най-хубавото. Знаете ли кое е най-хубавото? Че през цялото време беше спокойно като на Велики пости в Ню Орлиънс! Никой не е идвал през цялата нощ! Размина ни се, момчета! Успяхме!
Това го накара да се сети защо изобщо сме се захванали с цялото представление и попита за Мелинда.
— Добре е — отвърнах. Бяхме стигнали до килията на Джон. Едва сега започвах да осъзнавам думите на Стантън: „Размина ни се, момчета… успяхме.“
— Като с… нали разбираш… като с мишката ли беше? — попита той. Хвърли бегъл поглед към празната килия, в която Делакроа бе живял с господин Джингълс, после към карцера, откъдето смятахме, че е дошло мишлето. Гласът му беше съвсем тих, сякаш бе в голяма черква, в която шепти дори тишината. — Беше ли… — Преглътна. — Ами, нали разбирате какво искам да кажа — беше ли чудо?
За миг тримата се спогледахме, за да потвърдим онова, което вече знаехме.
— Върна я от проклетия гроб, ето какво направи — отвърна Хари. — Да, беше чудо, наистина.
Бруталния отключи двете ключалки на вратата и леко побутна Джон вътре.
— Хайде сега, голямо момче. Почини си малко. Заслужи си го. Ние само ще се оправим с Пърси…
— Той е лош човек — механично прошепна Джон.
— Несъмнено си прав, адски е гаден — почти успокоително се съгласи Бруталния, — но изобщо не се тревожи за него, няма да му позволим дори да се приближи до теб. Просто се отпусни на койката и след малко ще ти донеса кафе. Горещо и силно. Ще се почувстваш направо като нов човек.
Негърът тежко седна на койката. Помислих си, че ще легне по гръб и ще се обърне с лице към стената както обикновено, но той просто седеше, леко стиснал ръце между коленете си и с наведена глава. Дишаше тежко. С отворена уста. Медальонът на свети Кристофър, който му подари Мелинда, се бе измъкнал от пазвата му и се люлееше във въздуха. „Ще ви закриля“ — беше му казала тя, но Джон Кофи не изглеждаше под закрилата на каквото и да е. Изглеждаше така, сякаш е заел мястото на Мелинда на крачка от онзи гроб, за който бе говорил Хари.
Но точно в този момент не можех да мисля за Джон Кофи.
Обърнах се към другите.
— Дийн, донеси пистолета и дъбовата палка на Пърси.
— Добре. — Той се върна при бюрото, отключи чекмеджето с нещата на Уетмор и ги донесе обратно.
— Готови ли сте? — попитах ги аз. Моите хора — добри хора и аз никога не съм се гордял повече с тях, отколкото през онази нощ — кимнаха. Хари и Дийн изглеждаха нервни, Бруталния — безстрастен, както винаги. — Добре. Ще говоря аз. Колкото по-малко си отваряте устата, толкова по-лесно и бързо навярно ще мине всичко… за добро или зло. Разбрахме ли се?