Пърси престана да клати глава. Сега само ме зяпаше. В очите му имаше сълзи. Струва ми се, че бяха сълзи на ярост и яд. Или може би просто се надявах да е така.
— Добре — сега погледни нещата откъм хубавата им страна, Пърси. Устните те болят малко от свалянето на лепенката, нали, но иначе не е пострадало нищо друго, освен гордостта ти… а не е нужно за това да научи някой друг, освен хората в тази стая. А ние нищичко няма да кажем, нали, момчета?
Те поклатиха глава.
— Разбира се, че не — рече Бруталния. — Всичко на Зеления път си остава на Зеления път. Винаги е било така.
— Ти се местиш в „Брайър Ридж“ и дотогава ще те оставим на мира — казах. — Съгласен ли си, Пърси, или искаш нещата да загрубеят?
Последва много дълго мълчание, докато премисляше — почти можех да видя колелцата, които се въртяха в главата му, докато преценяваше и отхвърляше възможностите. И най-после, струва ми се, една по-проста истина трябва да е надделяла над останалите му сметки: лепенката беше свалена от устата му, но все още бе в усмирителната риза, а навярно мехурът му щеше да се пръсне.
Добре — каза. — Ще смятаме въпроса за приключен. А сега свалете тази риза. Чувствам раменете си като…
Бруталния пристъпи напред, като ме изблъска и сграбчи лицето му с огромната си длан — пръстите му се впиха в дясната буза, а палецът му дълбоко потъна в лявата.
— След малко — рече. — Първо ще ме изслушаш. Пол е големият шеф тук и затова понякога трябва да приказва по-нежно.
Опитах се да си спомня нещо нежно, което може да съм казал на Пърси, и не успях. И все пак си помислих, че навярно е най-добре да си държа устата затворена — Пърси изглеждаше ужасѐн и не исках да развалям ефекта.
— Хората не винаги разбират, че смисълът на нежните изрази не е задължително такъв, затова трябва да се намеся. На мен не ми пука как говоря. Просто казвам нещата каквито са. Та ето: ако не сдържиш обещанието си, на нас най-вероятно ще ни го начукат. Но тогава ще те намерим — ще те намерим дори да се наложи да стигнем чак до Русия — и ние ще ти го начукаме, не просто в гъза, а във всяка дупка на тялото ти. Ще те чукаме, докато не ти се прииска да си мъртъв, и после ще полеем раните ти с оцет. Разбираш ли ме?
Той кимна. Пръстите на Бруталния потъваха в меките части на лицето му и Пърси зловещо приличаше на стария Ту-Ту.
Хауъл го пусна и отстъпи назад. Аз кимнах на Хари, който мина зад Пърси, започна да разкопчава ризата и добави:
— Имай това предвид, Пърси. Имай това предвид и станалото-станало.
Сцената бе доста страшничка — трима таласъми в сини униформи… но въпреки това усещах, че се изпълвам с някакво отчаяние. Уетмор можеше да кротува ден или седмица, докато продължава да пресмята възможните последствия от различни действия, но накрая щяха да се обединят две неща — увереността му в политическите му връзки и неспособността му да излезе от положение, в което се смята за губещ. Когато това станеше, той щеше да възвърне смелостта си. Навярно бяхме помогнали за спасението на живота на Мели Мурс, като отведохме Джон при нея, и аз в никакъв случай не съжалявах, но накрая щяхме да бъдем нокаутирани и реферът щеше да ни обяви за победени. Освен ако го убиехме, нямаше друг начин да накараме Пърси да изпълни своята част от сделката, не и след като напуснеше блока и не започнеше да възвръща онова, което при него минаваше за смелост.
Хвърлих поглед към Бруталния и видях, че той също го знае. Което не ме изненада. В главата на Брутъс, момчето на госпожа Хауъл, нямаше бръмбари. Той леко сви рамене към мен — просто повдигна със сантиметър едното си рамо и после го отпусна — но това бе достатъчно. „И какво? — казваше жестът му. — Какво друго има, Пол? Направихме каквото трябваше, направихме го по най-добрия начин.“
Да. И резултатът не беше толкова лош.
Хари откопча последната тока на усмирителната риза. Като бърчеше лице от отвращение и ярост, Пърси я изхлузи от себе си и я остави да падне в краката му. Не погледна към никого от нас, не директно.
— Върнете ми пистолета и палката — рече той. Подадох му ги. Пъхна оръжието в кобура си и натика дъбовата палка в специалния й калъф.
— Пърси, ако помислиш за това…
— О, определено възнамерявам да го направя — заяви, като мина покрай мен. — Възнамерявам сериозно да си помисля. И започвам веднага. На път за вкъщи. Някой от вас, момчета, може да отбележи часа ми на тръгване в автомата след края на смяната. — Уетмор стигна до вратата на карцера и се обърна да ни изгледа гневно и с презрение — смъртоносно съчетание за тайната, която имахме глупавата надежда да запазим. — Освен ако, разбира се, не искате да се опитате да обясните защо съм си тръгнал по-рано.