— Но се погрижете да планът да е такъв, че да може да е измислен от човек, който даже не е в състояние да си спомни как да завърже обувките си — каза Хари. — Ще трябва да ги убедите в това.
Тя неуверено го погледна.
— Няма да стане — рече Бруталния. — Дори да успеем да измислим начин, няма да стане.
— Защо не? — Гласът й звучеше така, сякаш щеше да се разплаче. — Защо не, по дяволите?
— Защото той е над двуметров плешив негър и мозъкът му едва стига да се нахрани — отвърнах аз. — За колко време си мислиш, че ще го хванат? За два месеца? За шест?
— Преди не е привличал много внимание — каза жена ми. По бузата й се плъзна сълза и тя я изтри с опакото на дланта си.
Това беше вярно. Бях писал на някои приятели и роднини на баща ми на юг, за да ги питам дали не са чели нещо във вестниците за мъж, отговарящ на описанието на Джон Кофи. Абсолютно нищо. Джан бе направила същото. Досега бяхме успели да открием един-единствен случай, в който вероятно го бяха видели, в градчето Мъскъл Шоулс в Алабама. Торнадо връхлетяло местната черква по време на репетиция на хора — беше се случило през 1929 година — и огромен чернокож измъкнал двама души от развалините. И двамата отначало изглеждали мъртви, но както се оказало после, нито един от тях дори не бил сериозно пострадал. Било като чудо, казал един от свидетелите. Чернокожият — скитник, нает от пастора за еднодневна работа — изчезнал в суматохата.
— Права си, така е — съгласи се Бруталния. — Но трябва да имаш предвид, че това е било преди да го осъдят за изнасилването и убийството на две момиченца.
Жена ми не отговори. Остана неподвижна почти цяла минута и после направи нещо, което ме порази толкова силно, колкото внезапният ми порой от сълзи трябва да бе поразил нея. Джанис се пресегна и с широко замахване с ръка събори всичко от масата — чинии, чаши, прибори, купата със зеле, паницата с каша, подноса с шунка, млякото, каната със студен чай. Всичко полетя на пода.
— Мамка му! — извика Дийн и скочи от стола си толкова рязко, че едва не падна по гръб.
Джанис не му обърна внимание. Гледаше към нас с Бруталния и най-вече към мен.
— Да го убиете ли искате, страхливци такива? — извика. — Искате да убиете човека, който спаси живота на Мелинда Мурс, който се е опитал да спаси живота на онези момиченца? Е, поне на света ще остане един чернокож по-малко, нали? Можете да се утешите с това. Една чернилка по-малко.
Тя се изправи, погледна към стола си и го ритна към стената. Той отскочи и падна сред разпиляната по пода храна. Аз я хванах за ръката, но тя рязко се отскубна и извика:
— Не ме докосвай! Следващата седмица по това време ще си убиец, не по-добър от онзи Уортън, така че не ме докосвай.
Излезе на задната веранда, вдигна престилката към лицето си и избухна в ридания. Четиримата се спогледахме. След малко аз се изправих на крака и се заех да разчиствам бъркотията на пода. Бруталния също се включи, после и Хари и Дийн. Когато кухнята изглеждаше горе-долу наред, те си тръгнаха. През цялото време никой от нас не каза и дума. Всъщност нямаше какво да се каже.
6.
Това беше първата ми свободна вечер. Седях в дневната на малката ни къща, пушех цигари, слушах радиото и гледах как мракът се надига от земята, за да погълне небето. Телевизията е нещо хубаво, нямам нищо против нея, но не ми харесва как те откъсва от света и те насочва единствено към изцъкленото си същество. Поне в това отношение радиото беше по-добро.
Джанис влезе в стаята, коленичи до стола ми и ме хвана за ръка. Известно време не разговаряхме, просто постояхме така, заслушани в образователната музикална програма на Кий Кайзър и загледани в изгряващите звезди. Чувствах се добре.
— Ужасно съжалявам, че те нарекох страхливец — каза. — Мисля, че това е най-лошото нещо, което съм ти казвала през целия ни брак.
— Даже тогава, когато отидохме на къмпинг и ти ме нарече смрадливия стар Сам ли? — попитах. Засмяхме се, целунахме се и всичко помежду ни отново бе наред. Тя беше толкова красива, моята Джанис, и аз все още я сънувам. Колкото и да съм стар и уморен от живота, сънувам, че влиза в стаята ми в това самотно, забравено място, в което коридорите смърдят на урина и вкиснато зеле, сънувам, че е млада и красива със сините си очи и чудните й високи гърди, от които просто не можех да откъсна ръце, и че казва: „Хей, скъпи, аз не бях там по време на онази автобусна катастрофа. Просто си сбъркал.“ Сънувам това дори сега и понякога, когато се събудя и разбера, че е било сън, се разплаквам. Аз, който в младостта си почти никога не плачех.