— Хал знае ли?
— Че Джон е невинен ли? Не виждам откъде може да знае.
— Той може ли да помогне? Има ли някакво влияние върху Крибъс?
— Никакво, скъпа.
Тя кимна, сякаш го беше очаквала.
— Тогава не му казвай. Щом не може да помогне, за Бога, не му казвай.
— Няма.
Джанис решително ме погледна.
— И в онази нощ няма да телефонираш, че си болен. Никой от вас няма да го направи. Защото не можете.
— Не. Ако сме там, можем поне да направим нещата за него по-бързи. Поне това. Няма да е като с Делакроа. — За един милостиво кратък миг видях горящата черна копринена маска да пада от лицето на Дел и да разкрива овъглените пихтиести топки, които бяха очите му.
— Не можете да се измъкнете, така ли? — Тя хвана ръката ми и погали с нея мекото кадифе на бузата си. — Клетият Пол. Клетото старо момче.
Не казах нищо. Никога преди или след това през живота си не ми се е искало толкова силно да избягам от нещо. Просто да взема Джан със себе си и двамата да избягаме някъде само с дрехите на гърба си.
— Клетото ми старо момче — повтори тя и прибави: — Поговори с него.
— С кого? С Джон ли?
— Да. Поговори с него. Разбери какво иска той.
Беше права. Както обикновено.
7.
Два дни по-късно, на осемнадесети, Бил Додж, Ханк Битърман и още някой — не си спомням кой, някой външен — отведоха Джон Кофи в блок Д на баня и докато го нямаше, ние направихме репетиция за екзекуцията му. Не повикахме Ту-Ту да играе ролята му — и без да разговаряме за това, всички знаехме, че би било отвратително.
Замествах го аз.
— Джон Кофи — каза Бруталния с не съвсем твърд глас, докато аз седях завързан на Стария Светльо, — осъден си да умреш на електрическия стол, присъдата е гласувана от съдебни заседатели равни на теб…
Равни на Джон Кофи? Това беше смешно! Доколкото знаех, на света нямаше друг като него. Тогава си помислих за думите на Джон, когато стоеше до стълбите, водещи към кабинета ми, и гледаше към стола: „Те все още са там. Чувам ги как крещят.“
— Пуснете ме — дрезгаво изрекох. — Откачете тези скоби и ме пуснете да стана.
Те ме освободиха, но за миг почувствах, че замръзвам на място, сякаш Стария Светльо не искаше да ме пусне.
Докато се връщахме в блока, Бруталния тихо ми заговори, така че да не го чуят дори Дийн и Хари, които подреждаха зад нас последните столове.
— През живота си съм направил малко неща, с които не се гордея, но сега за пръв път наистина се страхувам от ада.
Погледнах го, за да се уверя, че е сериозен, макар и без това да не смятах, че се шегува.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че се готвим да убием дар Божи. Човек, който не ни е сторил абсолютно нищо, нито на нас, нито на когото и да е друг. Какво ще кажа, ако накрая се изправя пред Всемогъщия ни Отец и Той поиска да обясня защо съм го направил? Че такава ми е била работата ли? Моята работа?
8.
Когато Джон се върна от банята и външните надзиратели си тръгнаха, аз отключих килията му, влязох вътре и седнах на койката до него. Бруталния беше на бюрото. Той вдигна поглед, видя, че съм вътре сам, но нищо не каза. Просто продължи с писмената си работа, като през цялото време ближеше връхчето на молива.
Джон ме погледна със странните си очи — кръвясали, далечни, насълзени… и все пак спокойни, сякаш плачът не бе толкова лош начин на живот, не и след като свикнеш с него. Дори ми се поусмихна. Миришеше на сапун „Айвъри“, спомням си, чист и свеж като бебе след вечерна баня.
— Здрасти, шефе — каза той, после се пресегна и пое ръцете ми в своите. Направи го съвсем естествено.
— Здрасти, Джон. — В гърлото си усетих каменна буца и се опитах да я преглътна. — Предполагам знаеш, че моментът наближи. Остават още два дни.
Той не каза нищо, просто седеше и държеше ръцете ми в своите. Сега като се замисля, струва ми се, че с мен вече беше започнало да става нещо, но тогава бях прекалено съсредоточен — умствено и емоционално — в работата си, за да го забележа.
— Искаш ли нещо специално за вечеря в онази нощ, Джон? Можем да ти приготвим почти всичко. Даже да ти донесем бира, ако искаш. Просто ще я налеем в чаша за кафе.
— Никога не съм опитвал.
— Тогава нещо специално за ядене?
Веждите му се сбърчиха под огромното му кафяво чело. После бръчките се изгладиха и той се усмихна.
— Вретено.
— Вретено, добре. С подправки, сос и пюре. — Изтръпнах, както може да ви изтръпне ръката, ако сте спали върху нея, само че сега чувствах така цялото си тяло. Чувствах се така и вътрешно. — И какво друго?
— Не зная, шефе. Каквото имате. Може би бамя, но сега не й е сезонът.