— Добре — отвърнах аз и си помислих, че ще получи за десерт и прасковения сладкиш на госпожа Джанис Еджкоум. — Виж сега, искаш ли свещеник? Някой, с когото по-следващата вечер да можеш да кажеш кратка молитва? Това утешава човек, виждал съм го много пъти. Мога да се свържа с преподобния Шустър, човекът, който дойде при Дел…
— Не искам свещеник — прекъсна ме Джон. — Ти се държа добре с мен, шефе. Ако искаш, сам можеш да прочетеш молитва. Това ме устройва. Предполагам, че мога да коленича заедно с теб.
— Аз ли! Джон, аз не мога…
Той леко стисна ръцете ми и онова усещане се усили.
— Можеш — каза. — Нали, шефе?
— Предполагам — чух се да отвръщам аз. Гласът ми като че ли ехтеше. — Предполагам, че бих могъл, ако се стигне дотам.
Усещането стана много силно, като тогава, когато беше изцерил инфекцията ми, но в същото време бе различно. И не само защото този път бях здрав. Беше различно, защото този път той не съзнаваше, че го прави. Изведнъж се ужасих, едва не се задуших от желание да се махна от тук. В мен светеха светлини — там, където преди никога не бе имало светлина. Не само в мозъка ми, а в цялото ми тяло.
— Ти, господин Хауъл и другите шефове бяхте добри с мен — рече Джон Кофи. — Зная, че се тревожите, но вече трябва да се успокоите. Защото аз искам да си ида, шефе.
Опитах се да кажа нещо, но не можех. Той обаче можеше. Онова, което каза тогава, беше най-дългата реч, която изобщо го бях чувал да произнася.
— Ужасно съм уморен от болката, която чувам и усещам, шефе. Уморен съм да се скитам по пътя самотен като птичка под дъжда. Без приятел, при когото да ида или да ми каже откъде идваме или отиваме, или защо. Уморен съм от хората, които се държат толкова грозно един към друг. Чувствам го като парченца стъкло в главата си. Уморен съм от случаите, когато съм искал да помогна и не съм успявал. Уморен съм да съм в мрака. Най-много съм уморен от болката. Прекалено много е. Ако можех да сложа край на болката, щях да го направя. Но не мога.
„Замълчи — опитах се да кажа аз. — Замълчи, пусни ми ръцете, ако не ти, аз ще се удавя. Ще се удавя или ще се взривя.“
— Няма да се взривиш — рече той и леко се усмихна при тази мисъл… но пусна ръцете ми.
Наведох се задъхан напред. Между коленете си можех да видя всяка пукнатина на циментовия под, всяка бразда, всяка люспичка слюда. Вдигнах поглед към стената и видях имената, написани там през 1924, 1926, 1931 година. Тези имена бяха изчезнали, изчезнали бяха и хората, които ги бяха написали, но предполагам, че никога нищо не изчезва напълно от това тъмно стъкло на света и сега отново ги видях, хаос от имена, застъпващи се едно друго — да ги гледаш бе все едно да слушаш мъртвите да говорят, да пеят и да викат за милост. Почувствах, че очите ми пулсират, чух сърцето си, усетих шума на кръвта, носеща се по всички пътища в тялото ми като писма, разнасяни до всички кътчета на земята.
Чух изсвирването на влак в далечината — влакът в четири без десет за Прайсфорд, струва ми се, но не бях сигурен, защото никога преди не го бях чувал. Не и от Студената планина — не го бях чувал, защото той се доближаваше до щатския затвор най-много на шестнайсет километра на изток. Не бих могъл да го чуя от затвора, така поне вярвах до ноември тридесет и втора, но тогава го чух.
Някъде силно като бомба се пръсна електрическа крушка.
— Какво направи с мен? — прошепнах аз. — О, Джон, какво направи е мен?!
— Извинявай, шефе — по типичния си спокоен начин отвърна той. — Не се сетих. Скоро ще ти мине.
Изправих се и се приближих до вратата на килията. Сякаш се движех насън. Когато стигнах там, Кофи каза:
— Чудиш се защо не са викали. Това е единственото, за което продължаваш да се чудиш, нали? Защо двете момиченца не са викали, когато още са били на верандата.
Обърнах се и го погледнах. Можех да видя всяка червена жилка в очите му, можех да видя всяка пора на лицето му… можех да усетя, че го боли, че е изпълнен с болката, която е поел от други хора така, както гъбата попива водата. Можех да видя и мрака, за който говореше. Той беше из целия свят, така както го виждаше Джон, и в този момент аз изпитах едновременно жалост към него и огромно облекчение. Да, онова, което щяхме да направим, бе ужасно, нищо не би могло да го промени… и все пак щяхме да му направим услуга.
— Видях го, когато онзи лош човек ме хвана — рече Кофи. И разбрах, че го е извършил той. Видях го и тогава, бях сред дърветата и го видях как ги хвърля на земята и избягва, но…
— Но си забравил.
— Така беше, шефе. Бях забравил, докато не ме докосна.
— Защо не са викали, Джон? Той ги е наранил достатъчно, че да им тече кръв, родителите им са били на втория етаж, но защо не са викали?