Джон ме погледна с призрачните си очи.
— Той каза на едната: „Ако гъкнеш, ще убия сестра ти, не теб“. После каза същото и на другата. Виждаш ли защо?
— Да — прошепнах и наистина го виждах. Верандата на Детерик в мрака. Уортън наведен над тях като зъл дух. Една от тях може би е понечила да извика и той е трябвало да я удари. От носа й е бликнала кръв. Ето защо по верандата бяха открили кръв.
— Той ги уби с обичта им. Те се обичаха. Сега виждаш ли как е било?
Кимнах, неспособен да отговоря.
Той се усмихна. Сълзите му отново се стичаха, но се усмихна.
— Ето така е всеки ден — каза Кофи, — по целия свят. — После легна и се обърна с лице към стената.
Излязох на Пътя, заключих килията му и тръгнах към бюрото на дежурния. Все още се чувствах като насън. Съзнавах, че мога да чуя мислите на Бруталния — съвсем тих шепот за това как се пише някаква дума. Той погледна към мен, понечи да се усмихне и спря, когато ме видя по-отблизо.
— Пол? — попита Хауъл. — Добре ли си?
— Да. — После му разказах онова, което ми беше разказал Джон — не всичко и определено не за чувството, когато ме докосна (никога не съм разказвал това на когото и да е, дори на Джанис. Илейн Конъли ще е първата, която ще го научи — ако, разбира се, поиска да прочете тези последни страници, след като е прочела всички други, но му повторих думите на Джон за това, че иска да си иде. Бруталния като че ли изпита облекчение — поне мъничко — но усещах (чувах?), че се чуди дали не съм си го измислил просто за да го успокоя. После усетих, че е решил да ми повярва, просто защото така за него нещата щяха да станат по-лесни, когато дойдеше моментът.
— Пол, да не би да се връща онази твоя инфекция? — попита той. — Целият си се зачервил.
— Не, мисля, че съм добре. — Излъгах го, но вече бях сигурен, че Джон е прав и че ще ми мине. Чувствах, че изтръпването ми започва да отслабва.
— Все пак навярно няма да е зле да отидеш в кабинета си и да си полегнеш.
Това бе последното нещо, което в момента ми се искаше да направя — идеята ми се стори толкова смешна, че едва не се засмях. В този момент най-много ми се искаше да си построя малка къщичка, да оформя градина отзад и да я засея. И всичко това преди вечеря.
„Ето как е — помислих си аз. — Всеки ден. По целия свят. Онзи мрак. По целия свят.“
— По-скоро ще ида до администрацията. Трябва да проверя там някои неща.
— Както кажеш.
Отидох до вратата и я отворих, после погледнах назад.
— А онази дума все пак се пише така — казах аз. — Поне обикновено. — Макар да знаех, че всяко правило си има изключения.
Излязох навън. Не се налагаше да го поглеждам, за да разбера, че ме е зяпнал изненадано.
Прекарах остатъка от дежурството си в постоянно движение. Просто не ме свърташе на едно място за повече от пет минути. Отидох до администрацията и после започнах да обикалям из пустия вътрешен двор, а надзирателите в стражевите кули сигурно са ме помислили за луд. Но когато дежурството ми свърши, вече бях започнал да се успокоявам и онова шумолене на мисли в главата ми — като листа, полъхнати от вятър — почти беше стихнало.
И все пак някъде по средата по пътя за вкъщи онази сутрин усещането отново се усили. Също като онзи път, когато се беше върнала уринарната ми инфекция. Трябваше да спра форда си отстрани на пътя, да изляза и да потичам повече от половин километър с наведена глава и свити ръце. Въздухът, който с мъка се откъсваше от гърлото ми, бе топъл като нещо, което сте стискали под мишница. И тогава най-после се почувствах наистина нормално. Тичешком изминах половината път до колата, останалата част извървях. Дъхът ми излизаше на пара в ледения въздух. Когато се прибрах вкъщи, разказах на Джанис за това, че Джон Кофи е готов, че иска да си иде. Тя кимна с облекчение. Дали наистина беше така? Не можех да кажа. Допреди шест часа, дори допреди три, щях да разбера, но вече не можех. И това бе добре. Джон постоянно повтаряше, че е уморен и сега виждах защо. Всеки би се уморил от онова, което имаше той. Всеки би закопнял за покой.
Когато Джанис ме попита защо съм толкова зачервен и мириша на пот, аз й казах, че съм спрял колата по пътя и че съм потичал малко. Казах й само това — както навярно вече съм отбелязал (изписаните страници са толкова много, че нямам желание да ги преглеждам, за да проверя), лъжата не беше присъща за брака ни — но не й обясних защо.
И тя не ме попита.
9.
През нощта, в която беше ред на Джон Кофи да извърви Зеления път, нямаше гръмотевици. Бе студена както обикновено из тези краища по това време на годината и милиони звезди осветяваха просторните оголени поля. Скреж искреше по коловете на оградите и блестеше като диаманти по сухите скелети на юлската царевица.