Той изхлузи верижката през главата си и постави медальона в ръката ми. Аз го прибрах в джоба си и му казах да излезе от килията. Нямаше нужда да гледаме главата му, за да се уверим, че контактът и проводимостта ще са добри — тя беше гладка като дланта ми.
— Знаеш ли, следобед поспах и сънувах, шефе — каза той. — Сънувах мишока на Дел.
— Наистина ли, Джон? — Застанах от лявата му страна. Хари мина отдясно. Дийн остана отзад и ние тръгнахме по Зеления път. Никога повече нямаше да вървя по него заедно със затворник.
— Да. Сънувах, че е отишъл на онова място, за което разказваше шефът Хауъл, в онова Градче на мишките. Сънувах, че има деца и че се смеят на номерата му! Леле! — При тази мисъл се засмя и самият той, после отново стана сериозен. — Сънувах, че там бяха и онези две русокоси момиченца. Те също се смееха. Аз ги прегърнах и от косата не капеше кръв, и бяха добре. Всички гледахме как господин Джингълс търкаля онази макара и се смеехме.
— Наистина ли? — Помислих си, че няма да мога да издържа това, че просто няма да мога. Че ще се разплача, ще изкрещя или може би сърцето ми ще се пръсне от мъка и това ще сложи край на всичко.
Влязохме в кабинета ми. За миг-два Джон се огледа, после без някой да му казва падна на колене. Зад него Хари ме гледаше с призрачен поглед. Дийн беше бял като платно.
Паднах на колене заедно с Джон и си помислих, че е настъпила странна размяна на ролите: след всички онези затворници, на които трябваше да помагам, за да завършат пътуването си, този път аз щях да се нуждая от помощ. Поне така се чувствах.
— За какво да се молим, шефе? — попита Джон.
— За сила — без изобщо да се замисля отвърнах аз. Затворих очи и казах: — Господи Боже на всички, моля Те, помогни ни да завършим онова, което сме започнали, и моля Те, посрещни този човек, Джон Кофи — като кафе, но не се пише така — в рая Си и му дай покой. Моля Те, помогни ни да го изпратим така както заслужава и не позволявай да се случи нищо лошо. Амин. — Отворих очи и погледнах към Дийн и Хари. И двамата изглеждаха малко по-добре. Навярно просто защото бяха имали няколко мига да си поемат дъх. Съмнявах се, че е заради молитвата ми.
Понечих да се изправя и Джон ме хвана за ръката. После ме погледна едновременно боязливо и с надежда.
— Спомням си една молитва, на която някой ме научи като дете — рече. — Поне си мисля, че си я спомням. Мога ли да я кажа?
— Давай — отвърна Дийн. — Имаш още много време, Джон.
Той затвори очи и съсредоточено се намръщи. Очаквах нещо от рода на „Дядо Боже“ или може би изопачена версия на Отче наш, но грешах. Никога дотогава не бях чувал онова, което каза, не съм го чувал и после. Не че изразите му бяха особено необикновени. Стиснал длани пред затворените си очи, Джон Кофи започна:
— Исусе малък, мил и кротък, за мен сирачето моли се. Бъди моя сила, бъди мой приятел, бъди с мен докрая. Амин. — Отвори очи, понечи да се изправи, после внимателно ме погледна.
Изтрих очите си с ръка. Докато го слушах, си бях мислил за Дел — той също беше поискал да каже накрая още една молитва. „Дево Мария, майко Божия, моли се за нас, грешните, сега и в часа на нашата смърт.“
— Извинявай, Джон.
— Няма нищо — отвърна той, стисна ръката ми и се усмихна. И после, както си бях помислил, че може да му се наложи да направи, ми помогна да се изправя на крака.
10.
Нямаше много свидетели — може би бяха четиринайсет души, наполовина по-малко, отколкото на екзекуцията на Делакроа. Тук беше Хоумър Крибъс, както обикновено прелял от стола си, но не видях помощник-шерифа Макгий. Както и директора Мурс, той очевидно бе решил да отсъства.
На първия ред седеше възрастна двойка, която отначало не успях да разпозная, въпреки че до онзи ден през третата седмица на ноември бях виждал снимките им в твърде много вестници. После, щом приближихме до платформата, върху която чакаше Стария Светльо, жената изсъска „Умри бавно, кучи сине!“ и разбрах, че това са Клаус и Марджъри Детерик. Не ги бях познал, защото на човек не му се случва често да вижда старци, които още нямат четирийсет години.
Когато чу женския глас, Джон преви рамене и шерифът Крибъс одобрително изсумтя. Ханк Битърман, който пазеше пред малката група от свидетели, не откъсваше очи от Клаус Детерик. Така му бях заповядал, но през онази нощ Детерик не направи нито едно движение по посока на Джон. Той като че ли беше на друга планета.