Бруталния провери ремъка, после отстъпи назад. Изчаках го да изрече думите, но той мълчеше. Когато скръсти ръце зад гърба си и застана леко разкрачен, разбрах, че няма да го направи. Навярно не можеше. Аз също не мислех, че мога, но после погледнах към ужасените, разплакани очи на Джон и осъзнах, че трябва. Даже това да ме прокълнеше завинаги, трябваше да го сторя.
— Превключи на две — наредих със стържещ, треперещ глас, който не успях да разпозная.
Шапката забръмча. Осем огромни пръста и два огромни палеца се надигнаха от краищата на широките дъбови странични облегалки на стола и рязко се разпериха в десет различни посоки. Върховете им трепереха. Големите му колене подритваха, но скобите на глезените издържаха. Три от висящите от тавана електрически крушки се пръснаха — Бам! Бам! Бам! При този звук Марджъри Детерик извика и припадна в ръцете на съпруга си. Тя почина в Мемфис осемнайсет години по-късно. Хари ми прати некролога й. Загинала при злополука с тролейбус.
Джон се тласна напред и опъна ремъка на гърдите си. За миг очите му срещнаха моите. Беше в съзнание — аз бях последното нещо, което видя, преди да го бутнем от ръба на света. После се отпусна назад, шапката леко се накриви на главата му и изпод нея като гореща влага се надигнаха струйки дим. Но като цяло, разбирате ли, всичко свърши бързо. Съмнявам се, че е било безболезнено, както винаги твърдят поддръжниците на електрическия стол (в това, изглежда, не искат лично да се уверят дори най-запалените от тях), но стана бързо. Пръстите му отново се отпуснаха, допреди малко синкавобелите полумесеци в основата на ноктите му сега станаха тъмноморави, от все още мокрите му от солената вода бузи се надигаше струйка дим… и сълзите.
Последните сълзи на Джон Кофи.
11.
Когато се върнах вкъщи, вече бях добре. Разсъмваше се и птиците пееха. Паркирах стария си форд, излязох, отидох до задното стълбище и тогава върху мен се стовари втората най-силна мъка, която някога съм изпитвал. Помислих си как се страхуваше от мрака. Спомних си първия път, когато го видях, и как ме попита дали нощем оставяме лампите да светят, и краката ми се подкосиха. Седнах на стъпалата, наведох глава и заплаках. Като че ли не плачех само за Джон, а за всички нас.
Джанис излезе навън и седна до мен. После ме прегърна през раменете.
— Направил си всичко възможно, за да не го мъчиш, нали?
Поклатих глава.
— И той е искал да си иде.
Кимнах.
— Влез си вкъщи. — Тя ми помогна да се изправя. Това ме накара да си спомня как Джон ми подаде ръка, след като се бяхме молили заедно. — Влез си вътре и изпий чаша кафе.
Направих го. Мина първото утро, после първият следобед, след това и първото дежурство. Времето лекува всичко, времето го отнася и накрая има само мрак. Понякога откриваме други в мрака и понякога отново ги губим. Това е всичко, което зная, освен че се случи през 1932, когато щатският затвор все още беше на Студената планина.
И електрическият стол, разбира се.
12.
Към два и петнайсет следобед в солариума при мен дойде приятелката ми Илейн Конъли. Последните страници от разказа ми бяха спретнато подредени пред мен. Лицето й беше много бледо и под очите й имаше блестящи следи. Мисля, че бе плакала.
А аз, аз бях гледал. Просто така. Бях гледал навън през прозореца над хълмовете на изток и дясната ми ръка пулсираше. Но това пулсиране беше някак спокойно. Чувствах се празен, изсмукан. Чувство, което бе ужасно и в същото време прекрасно.
Беше ми трудно да срещна очите на Илейн — страхувах се, че мога да видя в тях омраза и презрение — но нямаше нищо такова. Бяха просто тъжни и удивени. Нямаше омраза, нито презрение, нито съмнение.
— Искаш ли да прочетеш края? — попитах аз и потупах с наболяващата ме ръка малката купчина листи. — Всичко е тук, но ще те разбера, ако не…
— Не става въпрос какво искам — прекъсна ме тя. — Трябва да разбера какво е станало, макар да предполагам, че сте го екзекутирали. Струва ми се, че намесата на Провидението с главно „П“ прекалено се надценява в живота на обикновените хора. Но преди да взема тези страници… Пол…
Замълча, сякаш се чудеше как да продължи. Аз чаках. Понякога не можеш да помогнеш на хората. Понякога е най-добре изобщо да не се опитваш.
— Пол, тук пишеш, че през 1932 си имал две пораснали деца — не само едно, а две. Ако не си се оженил за своята Джанис, когато си бил на дванайсет, а тя на единайсет, подобно нещо…
Поусмихнах се.
— Оженихме се много млади (така беше с повечето хора в планините, така е било с майка ми), но не чак толкова.