Стигнахме до втората барака по пътеката, онази, която бе до стената, сгушена под клоните на боровете. Хлътналият й покрив и закованите й с дъски прозорци бяха изпъстрени със сенки. Тръгнах към нея. За миг Илейн остана на пътеката. Изглеждаше уплашена.
— Всичко е наред — казах аз. — Наистина. Хайде.
На вратата нямаше брава — някога имало, но я бяха откъртили — и затова я затварях с напъхано в процепа й сгънато парче картон. Сега го издърпах и влязох в бараката. Оставих вратата широко отворена, защото вътре беше тъмно.
— Пол, какво?… О! О! — тихо извика втория път тя.
Масата вътре бе избутана настрани. Върху нея имаше фенерче и кафява хартиена торбичка. Върху мръсния под лежеше кутия от пури — бях я взел от човека, който зарежда машините за безалкохолни напитки и бонбони в старческия дом. Специално го бях помолил за нея и тъй като фирмата му продаваше и тютюневи изделия, той лесно я беше намерил. Предложих да му я платя — вече ви казах, че по времето, когато работех в затвора в Студената планина, кутиите от пури високо се ценяха — но той просто ми се изсмя.
Над горния й ръб надничаха две умни, малки, блестящи очички.
— Господин Джингълс — тихо казах аз. — Ела тук. Ела тук, старо момче, и се запознай с тази дама.
Приклекнах — болеше ме, но се справих — и протегнах ръка. Отначало си мислех, че този път няма да успее да се прехвърли през стената на кутията, но той го направи с един последен скок. Падна странично, после се изправи на крака и се приближи до мен. Докато тичаше, накуцваше с едно от задните си крачета — раната, нанесена му някога от Пърси, се обаждаше на стари години. А беше много, много стар. Освен на главата и края на опашката, козината му беше съвсем сива.
Той скочи върху дланта ми. Вдигнах го и животинчето проточи врат, за да подуши дъха ми с прилепени назад уши и блеснали очички. Протегнах ръка към Илейн, която гледаше с разширени и изпълнени с удивление очи и с полуотворени устни.
— Не може да бъде — каза тя и вдигна поглед към мен. — О, Пол, това не е… не може да бъде!
— Гледай — отвърнах, — и ми кажи същото после.
От торбичката извадих макара, която лично бях оцветил — не с пастели, а с флумастери, изобретение, за което през 1932 не бяхме и мечтали. Резултатът обаче бе съвсем същият. Макарата беше също толкова пъстра, колкото и на Дел, а може би и повече. „Messieurs et mesdames — помислих си аз. — Bienvenue au cirque de mousie!“
Отново приклекнах и господин Джингълс слезе от дланта ми. Беше стар, но макарата все още го привличаше. От момента, в който я извадих от торбичката, той имаше очи единствено за нея и за нищо друго. Претърколих я по неравния, нацепен под на бараката и мишокът веднага се хвърли след нея. Не тичаше с някогашната си бързина и за мен беше болезнено да го гледам как куца, но защо пък трябваше да е бърз? Както казах, той бе стар, направо патриарх сред мишките. Поне на шейсет и четири.
Господин Джингълс стигна до макарата, която се беше ударила в отсрещната стена и бе отскочила назад. Той я заобиколи, после легна настрани. Илейн понечи да тръгне към него и аз я задържах. След миг животинчето отново се изправи на крака. И бавно, съвсем бавно забута с муцунка макарата към мен. Когато се беше появил тук — намерих го легнал по същия начин на стъпалата към кухнята, сякаш пропътувал огромно разстояние, и напълно изтощен — той все още можеше да насочва макарата с лапички, както някога на Зеления път. Сега обаче това не бе по силите му — задните му крачета вече не го държаха. Но нослето му беше силно. Просто трябваше да бута ту единия, ту другия край на макарата. Когато стигна при мен, аз го взех в едната си ръка — беше лек като перце — и вдигнах макарата с другата. Умните му тъмни очички не я изпускаха.
— Не го прави пак, Пол — с треперещ глас изрече Илейн. — Няма да мога да го понеса.
Разбирах как се чувства, но знаех, че не е права. Той обичаше да гони и връща обратно макарата — все още много обичаше да го прави. Би трябвало всички да сме толкова постоянни в чувствата си.
— В торбичката има и ментови бонбони — казах аз. — Струва ми се, че все още ги харесва — няма да спре да души, ако не му дам — но стомахът му вече не може да ги смила. Вместо това съм му донесъл хляб.
Отново клекнах, отчупих малко парченце от филийката, която бях взел със себе си от солариума, и го оставих на пода. Господин Джингълс го подуши, после го взе в предните си лапички и започна да го яде, увил опашка около себе си. Щом свърши, вдигна поглед към мен с очакване.
— Понякога ние старците имаме изненадващ апетит — казах на Илейн и й подадох филийката. — Опитай ти.