Тя отчупи ново парченце и го пусна на пода. Мишокът се приближи до него, подуши го, погледна към Илейн… после го взе и започна да го яде.
— Виждаш ли? — попитах аз. — Знае, че не си външна.
— Откъде е дошъл, Пол?
— Нямам представа. Един ден, когато излязох за утринната си разходка, просто беше там и лежеше на кухненските стълби. Веднага разбрах кой е, но взех макарата от пералнята просто за да се уверя. И му намерих кутия от пури. Покрих дъното й с най-мекото нещо, което успях да открия. Струва ми се, че той е като нас, Ели — през повечето дни просто едно голямо, изпълнено с болка същество. И все пак не е загубил желанието си за живот. Все още обича макарата си, все още обича посещенията на стария си приятел. Пазил съм историята на Джон Кофи в себе си шейсет години, шейсет и отгоре, и сега я разказах. Като че ли имам представа защо се е върнал. За да ми каже да побързам и да го направя, докато все още има време. Защото и аз съм като него — и аз отивам там.
— Къде отиваш?
— О, знаеш къде — отвърнах и известно време двамата мълчаливо наблюдавахме господин Джингълс. После поради причина, която не мога да ви обясня, отново хвърлих макарата, въпреки че Илейн ме бе помолила да не го правя. Може би просто защото в известен смисъл за него гоненето на макарата беше като бавния и предпазлив секс на старите хора — може и да не искате да гледате, вие, които сте млади и убедени, че когато остареете, за вас ще бъде направено изключение, но те все още искат да го правят.
Господин Джингълс отново се хвърли след макарата, очевидно с болка и също толкова очевидно (поне за мен) с цялата си стара, всеотдайна радост.
— Целофанени прозорци — прошепна тя, като го гледаше.
— Целофанени прозорци — усмихнах се аз.
— Джон Кофи е докоснал мишката така, както е докоснал теб. И не само те е изцелил от болестта ти, той те е направил… какъв?… устойчив?
— Струва ми се, че това е много подходящо определение.
— Устойчив на нещата, които накрая повалят останалите от нас като дървета, проядени от термити. Теб… и него. Господин Джингълс. Когато го е затворил в шепите си.
— Точно така. Някаква сила го е сторила чрез Джон — поне така си мисля — и сега действието й най-после свършва. Термитите са прояли кората ни. Отне им малко повече време от обикновено, но я проядоха. Може да ми остават още няколко години, хората все пак живеят по-дълго от мишките, струва ми се, но неговото време изтича.
Той стигна до макарата, заобиколи я с куцане, падна настрани, като дишаше тежко (виждахме дишането му през посивялата му козина като вълнички), после се изправи и игриво я забута обратно с муцунка. Козината му беше сива, походката му бе неуверена, но очичките му блестяха.
— Смяташ, че е искал да опишеш събитията — каза тя. — Така ли е, Пол?
— Не господин Джингълс — отвърнах аз. — Не той, а силата, която…
— Хей, Поли! И Илейн Конъли! — чу се вик откъм отворената врата. В него се усещаше някакъв ироничен ужас. — Самите те! Какво, за Бога, правите тук двамата?
Обърнах се и изобщо не се изненадах, когато видях Брад Долън да стои на прага. Хилеше се като човек, който си мисли, че ви е измамил. Какво ли разстояние бе изминал, след като смяната му беше свършила? Може би само до ресторанта, колкото да изпие една-две бири, преди да се върне обратно.
— Махайте се — студено каза Илейн. — Веднага се махайте.
— Не ми казвай да се махам, сбръчкана стара кучко — все още усмихнат отвърна той. — Навярно можеш да ми кажеш това там горе, но сега си тук. А не би трябвало. Това е извън границите, разрешени за вас. Малко любовно гнезденце, а, Поли? Това ли сте си направили тук? Нещо като „Плейбой“ за старци… — Очите му се разшириха, когато най-после забеляза обитателя на бараката. — Какво е онова, мамка му?
Не се обърнах да видя. Първо, защото знаех какво има там. И после, защото изведнъж миналото се беше сляло с настоящето, създавайки един ужасен образ, съвсем триизмерен в реалността си. Там на прага не стоеше Брад Долън, а Пърси Уетмор. След миг щеше да се втурне в бараката и да стовари крака си върху господин Джингълс (който вече не бе в състояние да избяга от него). И този път го нямаше Джон Кофи, за да го спаси. Нямаше го, както го нямаше и в онзи дъждовен ден в Алабама, когато имах нужда от него.
Изправих се на крака, този път без да усещам каквато и да е болка в ставите и мускулите си, и се хвърлих към Долън.
— Остави го на мира! Остави го на мира, Пърси, или, за Бога, ще те…
— Кого наричаш Пърси? — попита той и ме блъсна назад толкова силно, че едва не паднах по гръб. Илейн ме подхвана, макар че навярно това й причини болка, и ме задържа. — И не го правиш за пръв път. И не е нужно да си подмокряш гащите. Няма да го докосна даже. Няма нужда. Това е само една умряла мишка.