— Е, забрави за онзи глупак и се връщай в леглото — отвърна тя. — Имам нещо, което ще ти помогне да заспиш, и можеш да получиш всичко, което поискаш.
— По-добре да не го правим — казах аз. — Кранчето ми нещо не е съвсем наред и не искам да заразя и теб.
Тя вдигна вежди.
— Кранчето, значи, а? Предполагам, че трябва да си го пипнал от някое улично момиче последния път, когато си бил в Батън Руж. — Никога не бях ходил в Батън Руж и никога не се бях докосвал до улични момичета — знаехме го и двамата.
— Това просто е обикновена стара уринарна инфекция — казах й. — Майка ми често казваше, че момчетата ги прихващали, когато пикаели на северен вятър.
— Майка ти също имаше навик да събира солта цял ден, ако я разсипеше — възрази жена ми. — Д-р Садлър…
— Не — прекъснах я аз, като вдигнах ръка. — Той ще ме накара да взимам сулфамид и до края на седмицата ще драйфам във всеки ъгъл на кабинета си. Ще ми мине от само себе си, но междувременно предполагам, че е по-добре да стоим настрана един от друг.
Тя ме целуна по челото над лявата ми вежда, от което винаги съм настръхвал… както Джанис отлично знаеше.
— Бедничкият. Сякаш онзи ужасен Пърси Уетмор не ти е достатъчен. Идвай по-бързо в леглото.
Така и направих, но преди това излязох на задната веранда, за да се облекча (и първо проверих посоката на вятъра с наплюнчен палец — онова, което ни казват родителите ни като малки, рядко се забравя, колкото и да е глупаво). Пикаенето на открито е едно от удоволствията на живота в провинцията, които поетите никога не успяват съвсем да проумеят, но през онази нощ не беше никакво удоволствие — излизащата от мен вода ме изгаряше като въз пламенен керосин. И все пак си мислех, че следобеда бях малко по зле и бях сигурен, че съм бил по-зле два-три дни преди това. Надявах се, че състоянието ми е започнало да се подобрява. Никога не е имало по-безпочвени надежди. Никой не ми беше казал, че понякога щом вирусът влезе там вътре на топло и влажно, може да си почине за ден-два, преди отново да се развилнее. Щях да се изненадам, когато го разберях. Още повече щях да се изненадам, когато разберях, че след още петнайсет-двайсет години ще се появят хапчета, способни да се справят с инфекцията за рекордно време… и макар тези хапчета да предизвикваха леко гадене или стомашно разстройство, почти никога не те караха да повръщаш като таблетките сулфамид на д-р Садлър. Тогава през трийсет и втора не можеше да направиш друго, освен да чакаш и да се опитваш да не обръщаш внимание на усещането, че някой е напълнил вътрешностите ти с керосин и после е поднесъл към него запалена клечка кибрит.
Допуших си фаса, отидох в спалнята и най-после заспах. Сънувах момичета със свенливи усмивки и кръв по косите.
6.
На следващата сутрин на бюрото ми имаше розова бележка, която ме приканваше колкото е възможно по-скоро да намина покрай кабинета на директора. Знаех за какво става дума — играта си имаше неписани, но много важни правила и предишния ден аз бях престанал да играя по тях — така че отлагах явяването си колкото можех повече. Предполагам, че беше същото като с отиването ми на лекар за уринарния ми проблем. Винаги съм смятал принципа „давай да свършваме с тази работа“ за прекомерно надценяван.
Така или иначе не се втурнах към кабинета на директор Мурс. Вместо това съблякох вълнената си униформена куртка, сложих я на облегалката на стола си и включих вентилатора — денят отново бе горещ. После седнах и прегледах рапорта за нощната смяна на Брутъс Хауъл. Нямаше нищо тревожно. Делакроа поплакал малко, след като се прибрал от разходка — правеше го почти всяка вечер и по-скоро заради себе си, отколкото заради хората, които беше изпекъл живи, съвсем сигурен съм — и после извадил господин Джингълс, мишката, от цигарената кутия, в която спеше. Това успокоило Дел и през останалата част от нощта спал като новородено. Господин Джингълс най-вероятно бе прекарал времето върху корема на Делакроа със свита над лапичките си опашка и с немигащи очи. Сякаш Господ беше решил, че на Делакроа му трябва ангел пазител, но в мъдростта Си беше повелил, че за плъх като убиеца от Луизиана е подходяща единствено мишка. Не че всичко това го имаше в доклада на Бруталния, разбира се, но самият аз бях изкарал достатъчно нощни дежурства, за да мога да чета между редовете. Имаше и кратка бележка за Кофи: „Остана буден, през повечето време мълча, може и да е плакал малко. Опитах се да завържа разговор, но след няколкото му нечленоразделни отговора се отказах. Може би Пол или Хари ще имат повече успех.“