Положих клетата, смазана глава на жена си върху мокрия паваж на междущатската магистрала, изправих се на крака (беше лесно — единственото ми нараняване бе малко порязване отстрани на лявата ми ръка) и изкрещях името му към сенките на подлеза.
— Джон! ДЖОН КОФИ! КЪДЕ СИ, ГОЛЯМО МОМЧЕ?
Тръгнах нататък, като ритах настрани плюшено мече с кръв по козината, очила със стоманени рамки и разбити стъкла, откъсната ръка с гранатов пръстен на кутрето.
— Ти спаси жената на Хал, защо не спаси моята? Защо не спаси Джанис? ЗАЩО НЕ СПАСИ МОЯТА ДЖАНИС?
Никакъв отговор — само мирисът на дизел и горяща плът, само безкрайно леещият се от сивото небе дъжд, барабанящ по цимента, докато жена ми лежеше мъртва на пътя зад мен. Никакъв отговор нито тогава, нито сега. Но, разбира се, тогава през 1932 Джон Кофи не спаси само Мели Мурс, не спаси само мишката на Дел, онази, която можеше да прави хитрия трик с макарата и като че ли търсеше французина много преди той да се появи… много преди да се появи и Джон Кофи.
Джон спаси и мен и години по-късно, застанал под проливния дъжд в Алабама и търсещ човек, който не бе сред сенките на подлеза, застанал сред пръснатия багаж и разкъсаните трупове, аз разбрах нещо ужасно: понякога няма абсолютно никаква разлика между спасението и проклятието.
Почувствах как и едното, и другото се преливат в мен, докато седяхме заедно на койката му — на осемнадесети ноември в деветнайсет и трийсет и две. Как се преливат от него в мен — каквато и странна сила да притежаваше, тя се преливаше по стиснатите ни ръце по начин, по който обичта, надеждите и добрите ни намерения някак си никога не успяват, чувство, което се появи като изтръпване и после се превърна в нещо могъщо и огромно, сила, надхвърляща всичко онова, което бях изпитвал преди или след това. От този ден насетне никога не съм боледувал от пневмония, грип или дори само от възпалено гърло. Никога не съм получавал отново уринарна инфекция или дори само инфектирана рана. Настивал съм, но съвсем рядко — по веднъж на шест-седем години, и макар че хората, които не боледуват от настинка, често страдат от по-сериозни болести, при мен не беше така. Веднъж през онази ужасна 1956 година изхвърлих бъбречен камък. И макар да предполагам, че на някои това ще им прозвучи странно, въпреки всичко, което вече казах, отчасти се зарадвах на болката, която ми причини изхвърлянето на камъка. Това бе единствената сериозна болка, откакто двайсет и четири години по-рано се бях излекувал от уринарната си инфекция. Болестите, които отнесоха приятелите ми и хората, които обичах, докато накрая не останах сам — удари, рак, инфаркти, чернодробни проблеми, заболявания на кръвта — не ме докоснаха, заобиколиха ме така, както човек заобикаля с кола елен или мечка на пътя. От единствения сериозен инцидент, който ми се случи, излязох само с драскотина на ръката. През 1932 година Джон Кофи ме ваксинира с живот. Може да се каже, че ме сложи на електрическия стол на живота. Накрая ще умра — разбира се, че ще умра, всички илюзии за безсмъртие, които може да съм хранил, си отидоха с господин Джингълс — но ще съм мечтал за смъртта много преди тя да ме намери. Честно казано, вече си мечтая за нея, мечтая си още откакто почина Илейн Конъли. Нужно ли е да ви го казвам?
Преглеждам тези страници, прелиствам ги с треперещите си, изпъстрени с петна ръце и се чудя дали тук има нещо значимо, както в онези книги, които се смятат за възвисяващи и облагородяващи. Спомням си проповедите от детството ми, кънтящите уверения в черквите — Слава на Иисус, Бог е всемогъщ, спомням си как проповедниците казваха, че Божието око следи и врабчето, че вижда и забелязва дори най-нищожното от творенията Си. Когато си спомням за господин Джингълс и за тресчиците, които открихме в дупката на онази греда, мисля, че това наистина е така. И все пак същият този Бог пожертва Джон Кофи, който само се опитваше да е добър по своя неясен начин, пожертва го толкова жестоко, колкото който и да е старозаветен пророк е принасял в жертва безпомощните агнета… както Авраам е щял да принесе в жертва собствения си син, ако Господ наистина му бе казал да го стори. Спомням си как Джон каза, че Уортън е убил близначките Детерик с обичта им една към друга и че това ставало всеки ден по целия свят. Ако действително е така, значи Господ го позволява и когато ние казваме „не разбирам“, Господ отвръща „Не ме интересува“.
Спомням си как господин Джингълс умираше, докато аз бях с гръб към него и вниманието ми беше насочено към един злобен човек, чието най-дълбоко чувство, изглежда, бе отмъстителното любопитство. Спомням си за Джанис, която трепереше през последните си несъзнателни мигове, докато аз бях коленичил до нея под дъжда.