Но през онази нощ не открихме Стиймбоут Уили — по-късно известен като господин Джингълс — нито в меките стени, нито зад купчините боклук, които бяхме изнесли в коридора. Имаше много боклуци, повече, отколкото очаквах, защото отдавна не се беше налагало да използваме карцера. С идването на Уилям Уортън това щеше да се промени, но, разбира се, тогава още не го знаехме. За наше щастие.
— Къде ли може да е отишла? — накрая попита Бруталния, като избърса потта от тила си с голяма синя кърпа. — Няма нито дупки, нито цепнатини… само това, но… — Посочи към отвора на канала в пода. Под решетката, през която мишката би могла да се провре, имаше ситна стоманена мрежа, през която не можеше да мине дори мушичка. — Как ли е влязла? А как ли е излязла?
— Не зная — отвърнах аз.
— Но тя наистина влезе тук, нали? Искам да кажа, че и тримата я видяхме.
— Да, мушна се под вратата. Трябваше да се помъчи малко, но се мушна.
— Божичко! — възкликна Бруталния — дума, която звучеше странно от устата на толкова едър мъж. — Добре е, че затворниците не могат да се смаляват, като мишки, нали?
— Можеш да се обзаложиш. — За последен път огледах брезентовите стени, като търсех дупка, цепнатина, каквото и да е. Нямаше нищо. — Хайде да си тръгваме.
Стиймбоут Уили се появил отново три дни по-късно, когато на бюрото на дежурния седял Хари Теруилигър. Пърси също бил на смяна и се хвърлил да гони мишката по Зеления път със същия парцал, който възнамеряваше да използва Дийн. Животинчето лесно избягало и се мушнало в пролуката под вратата на карцера. Като псувал високо, Пърси отключил вратата и отново изнесъл навън онези боклуци. Било смешно и страшно едновременно, каза Хари. Той се кълнял, че ще хване проклетата мишка и че направо ще й откъсне гадната малка главичка, но, разбира се, не успял. Потен и раздърпан, с измъкната отзад униформена риза, половин час по-късно се върнал при бюрото на дежурния и като отметнал косата от очите си, казал на Хари (който спокойно си седял и си четял през повечето време от суматохата), че ще запуши пролуката под вратата. Това щяло да реши проблема с гадините, заявил той.
— Както прецениш, Пърси — отвърнал Хари и обърнал страницата с комикса, който четял. Смятал, че Уетмор ще забрави за заканата си, и се оказа прав.
8.
Една вечер същата зима, много след тези събития, Бруталния дойде при мен, когато бяхме останали само ние двамата. За момента блок Е беше празен и всички останали надзиратели временно имаха друга работа. Пърси се бе преместил в „Брайър Ридж“.
— Ела тук — каза ми със странен, напрегнат глас, който ме накара рязко да го погледна. Току-що бях пристигнал — навън беше студена нощ и валеше лапавица — и изтърсвах водата от палтото си, преди да го оставя на закачалката.
— Нещо лошо ли се е случило? — попитах.
— Не — отвърна той, — но открих къде е бил господин Джингълс. Искам да кажа, преди да го вземе Делакроа. Искаш ли да видиш?
Естествено, че исках. Последвах го по Зеления път до карцера. Всички неща, които държахме вътре, бяха изнесени в коридора — очевидно Бруталния беше използвал липсата на клиенти, за да поразчисти. Вратата зееше отворена и аз видях вътре кофата с парцала. Подът, настлан със същия гаден линолеум като самия Зелен път, съхнеше на ивици. По средата на стаята бе разпъната стълбата, обикновено пазена в склада, който също служеше за последна спирка на осъдените на смърт. Откъм задната част на стълбата до върха й стърчеше поставка, каквито използват работниците, за да оставят инструменти или кутии с боя. Върху нея имаше фенерче. Бруталния ми го подаде.
— Качи се горе. Ти си по-нисък от мен, така че ще трябва да се качиш почти до върха, но ще те държа за краката.
— Имам гъдел по краката, да знаеш — казах аз и започнах да се качвам. — Особено по коленете.
— Ще го имам предвид.
— Добре — отвърнах, — защото счупеният крак е прекалено висока цена, за да откриеш откъде е дошла една-единствена мишка.
— А?
— Няма значение. — Главата ми вече беше стигнала до покритата с телена мрежа крушка по средата на тавана и усещах, че стълбата леко се люлее под тежестта ми. Чувах как зимният вятър стене навън. — Просто ме дръж.
— Държа те, не бой се. — Здраво ме хвана за прасците и аз се качих още едно стъпало нагоре. Сега темето ми беше на по-малко от петнайсетина сантиметра от тавана и можех да видя паяжините, които няколко предприемчиви паяка бяха изплели в ъгълчетата между гредите. Светнах си с фенерчето, но не успях да забележа нищо, което да си струваше риска от качването. — Не — каза той. — Търсиш прекалено надалече, Пол. Погледни наляво, там, където се събират онези две греди. Виждаш ли ги? Едната малко е избеляла.