— Хей, мишко! — рече Вожда. Мишлето спря и погледна към него с потрепващи мустачки. Казвам ви, сякаш проклетото животинче знаеше, че са го повикали. — Да не си някакъв духовен водач? — Битърбък му подхвърли парче сирене от вечерята си. То падна точно пред мишката, но Стиймбоут Уили почти не му обърна внимание, а просто продължи нататък по Зеления път, като оглеждаше празните килии.
— Шефе Еджкоум! — извика Президента. — Според теб това малко копеле знае ли, че Уетмор го няма? Аз мисля така, за Бога!
Бях съгласен с него… но нямах намерение да го казвам на глас.
Хари излезе в коридора, като закопчаваше панталона си в движение, както правеше винаги след освежителните няколко минути, прекарани в тоалетната. Той се спря с широко отворени очи. Ту-ту също беше зяпнал — тъпо хилене, което правеше от меката и беззъба долна половина от лицето му неприятна картина.
Мишокът спря на обичайното си място, уви опашка около лапичките си и погледна нагоре към нас. Това отново ми напомни за рисунките, които бях виждал, на съдии, които издават присъди над нещастни затворници… и все пак дали някога бе имало толкова дребен и безстрашен затворник като този? Не че животинчето наистина беше затворник, разбира се — можеше да идва и да си отива, когато си поиска. Но тази мисъл не ме напускаше и отново си казах, че повечето от нас ще се чувстват също толкова нищожни, когато наближаващият съд Божи постанови края на живота ни, но че малцина от нас ще са в състояние да гледат толкова храбро.
— Погледнете го само — рече старият Ту-Ту. — Седи си там най-спокойно.
— Още нищо не си видял, Ту — отвърна Хари. — Я виж това. — Бръкна в джоба на ризата си и извади парче сушена ябълка с канела, увито във восъчна хартия. Отчупи крайчето и го хвърли на пода. Ябълката беше суха и твърда и аз си помислих, че ще отскочи точно покрай мишлето, но то протегна лапичка така небрежно, като човек, който размазва муха, за да убие времето, и го свали на земята. Всички се разсмяхме от възхищение и изненада — звук, който би трябвало да накара животинчето да избяга, но то едва потрепна. Взе в лапички парчето сушена ябълка, облиза го няколко пъти, после го пусна и вдигна поглед към нас, сякаш ни казваше: „Не е лошо, какво друго имате?“
Ту-Ту отвори количката си, извади един сандвич, отви го и отчупи парченце пушен колбас.
— Не си прави труда — предупреди го Дийн.
— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Нито една жива мишка няма да се откаже от пушен колбас, ако успее да се докопа до него. Направо си се побъркал.
Но аз знаех, че Дийн е прав, и можех да разбера по лицето на Хари, че той също го знае. Приходящите бяха едно, постоянните — съвсем друго. Като че ли онова мишле някак си усещаше разликата. Невероятно, но факт.
Старият Ту-Ту хвърли парченцето колбас на земята и животинчето естествено почти не му обърна внимание — подуши го веднъж, после отстъпи назад.
— Проклет да съм — обидено рече затворникът.
Протегнах ръка.
— Дай ми го.
— К’во — същия сандвич ли?
— Същия. Ще ти го платя.
Той ми го подаде. Повдигнах хляба, откъснах ново парченце месо и го пуснах пред бюрото. Мишката веднага се приближи, взе го в лапичките си и започна да яде. Колбасът беше изчезнал още преди да можем да си кажем името.
— Проклет да съм! — извика Ту-Ту. — Мътните го взели! Дай го!
Грабна сандвича от ръцете ми, откъсна много по-голямо парче месо и го хвърли толкова близо до Стиймбоут Уили, че той почти се скри зад него. Мишлето отново отстъпи, подуши с носле (определено нито една мишка не бе вадила такъв късмет по време на Депресията — поне в нашия щат) и после пак погледна нагоре към нас.
— Хайде, изяж го! — още по-обидено го подкани Ту-Ту. — К’во има бе?
Дийн взе сандвича и пусна на земята парченце месо — всичко това вече приличаше на някакво странно даване на причастие. Мишката незабавно го взе и го излапа. После се обърна и тръгна обратно по коридора към карцера, като пътьом спря да надникне в две празни килии и направи кратка изследователска обиколка в трета. За кой ли път си помислих, че търси някого.
— Нямам намерение да говоря за това — полушеговито, полусериозно заяви Хари. — Първо никой не го е грижа. Второ, дори да не е така, няма да ми повярват.
— Тя взима храна само от вас, момчета — рече Ту-Ту. Старецът поклати глава, сякаш не вярваше, после усърдно се наведе, събра онова, което мишката беше оставила, и го пъхна в беззъбата си уста. — Що прави тъй?
— Аз пък питам — отвърна Хари, — откъде може да е знаела, че Пърси го няма?
— Не е знаела — казах аз. — Това, че се появи тази вечер, просто е съвпадение.