Само че с времето ставаше все по-трудно да го вярваме — мишлето се появяваше само когато Пърси беше свободен, бе в друга смяна или в друга част на затвора. Ние — Хари, Дийн, Бруталния и аз — смятахме, че трябва да познава гласа или миризмата му. Предпазливо избягвахме да говорим прекалено много за самия мишок — за самия него. Като че ли негласно бяхме решили, че така можем да развалим нещо много особено… и прекрасно по силата на странността и деликатността си. В края на краищата по някакъв начин, който и до днес не разбирам, Уили бе избрал нас. Може би Хари имаше право, като каза, че е излишно да разказваме за това на други хора, не просто защото нямаше да ни повярват, а защото не ги интересуваше.
4.
После дойде време за екзекуцията на Арлен Битърбък, всъщност не вожд, а първи старейшина на племето си в резервата „Уашита“ и член на съвета на чероките. В пияно състояние беше убил човек — всъщност, също пиян. Вожда му разбил главата с циментово паве. Кавгата избухнала заради едни ботуши. И така, на седемнайсти юли през онова дъждовно лято моят съвет на старейшините възнамеряваше да сложи край на живота му.
Часовете за свиждане за повечето бяха твърди като стоманени релси, но това не се отнасяше за нашите момчета в блок Е. На шестнайсти отведоха Битърбък в дългата зала до столовата — Аркадата. Помещението беше разделено точно по средата с мрежа, преплетена с бодлива тел. Там Вожда щеше да се срещне с втората си жена и с онези от децата си, за които все още се бе грижил. Настъпи време за сбогуване.
До залата за свиждане го отведоха Бил Додж и други двама приходящи. Останалите от нас си имахме работа — разполагахме с един час, за да направим поне две репетиции. А може би и три, ако успеехме.
Пърси не протестира много за това, че за екзекуцията на Битърбък го сложих при Ван Хей в помещението за прекъсвача — беше прекалено зелен, за да знае дали му се дава добро или лошо място. Онова, което знаеше обаче, бе, че ще може да гледа през правоъгълния замрежен прозорец и макар навярно да не му беше приятно да наблюдава стола отзад, вместо отпред, щеше да е достатъчно близо, за да види летящите искри.
Точно пред онзи прозорец имаше черен стенен телефон без шайба. С него можехме само да получаваме съобщения, при това от едно-единствено място — от кабинета на губернатора. През живота си съм гледал много филми за затвори, в които служебният телефон иззвънява точно когато се готвят да пуснат електричеството през тялото на някоя нещастна невинна жертва, но през всичките ми години в блок Е нашият не звънна нито веднъж. На кино спасението е евтино. Невинността също. Даваш петак и получаваш за него действителната му стойност. Истинският живот струва повече и в голямата си част отговорите са различни.
Долу в тунела, по който се стигаше до хладилния фургон, поставихме шивашки манекен. За останалото щяхме да използваме стария Ту-Ту. През годините той някак си бе станал традиционен заместител на осъдените, тачен толкова, колкото и гъската, пред която сядате на Коледа, независимо дали обичате гъска или не. Повечето от другите надзиратели го харесваха и се забавляваха със странния му акцент — също френски, но по-скоро от френскоезичната част на Канада, отколкото от Луизиана, позагубил се от годините, прекарани в южняшкия затвор. Даже Бруталния харесваше стария Ту-Ту. Не и аз обаче. Смятах, че в известен смисъл е по-стар и размит вариант на Пърси Уетмор, човек, прекалено гнуслив, за да убие животно, за да се нахрани, но който в същото време ужасно обича миризмата на скара.
За репетицията се бяхме събрали всички, точно така, както щяхме да се съберем за самата екзекуция. Брутъс Хауъл щеше да е „преден пост“, както казвахме — това означаваше, че щеше да сложи шапката, да следи телефонната връзка с губернатора, да повика лекаря от мястото му до стената, ако се наложеше, и да даде действителната заповед за превключване на две, когато настъпеше моментът. Ако всичко минеше добре, никой нямаше да получи награда. Ако ли не, свидетелите щяха да обвинят Бруталния, а директорът щеше да обвини мен. Нито един от двама ни не се жалваше — нямаше никаква полза. Земята се върти, това е всичко. Можеш да се въртиш заедно с нея или пък да спреш, за да протестираш, в резултат на което да бъдеш изхвърлен от движението й.
С Дийн и Хари Теруилигър отидохме до килията на Вожда за първата репетиция няма и три минути след като Бил и хората му изведоха Битърбък от блока и се отправиха към Аркадата. Вратата на килията беше отворена и на койката седеше старият Ту-Ту. Рядката му бяла коса бе разрошена.
— По целия чаршаф има петна — отбеляза той. — Трябва да се е мъчил да се избави от него преди вие, момчета, да го изварите. — Старецът се засмя с крякащ глас.