— Млъквай, Ту-Ту — рече Дийн. — Дай да се държим сериозно.
— Добре — отвърна затворникът и на лицето му незабавно се изписа тържествена приповдигнатост. Очите му блестяха. Старият Ту-Ту изглеждаше толкова оживен само когато играеше ролята на бъдещ мъртвец.
Пристъпих напред.
— Арлен Битърбък, като съдебен служител и така нататък имам заповед за еди какво си, екзекуцията трябва да се извърши в дванайсет часа и една минута и така нататък, би ли се приближил?
Ту-Ту се изправи от койката.
— Приближавам се, приближавам се, приближавам се — рече той.
— Обърни се — каза Дийн и когато старецът се подчини, той разгледа покритото му с пърхот теме. Утре вечер щяха да обръснат темето на Вожда и тогава Дийн щеше да провери дали всичко е наред. Наболите косми можеха да намалят проводимостта и да усложнят нещата. Всичко, което правехме днес, целеше единствено да ги улесни.
— Добре, Арлен, да вървим — казах аз и всички излязохме.
— Вървя по коридора, вървя по коридора, вървя по коридора — повтаряше старецът. Аз бях от лявата му страна, Дийн — от дясната. Хари крачеше точно зад нас. В края на коридора завихме надясно — надалеч от живота, който кипеше във вътрешния двор, и по посока на смъртта, която чакаше в склада. Влязохме в кабинета ми и Ту-Ту, без да го молят, падна на колене. Знаеше сценария, да, навярно по-добре от всички нас. Старецът беше прекарал тук повече години от всички ни.
— Моля се, моля се, моля се — рече Ту-Ту, вдигнал нагоре чворестите си ръце. Приличаха на онази известна гравюра, навярно знаете коя имам предвид. Господ е моят пастир и така нататък и така нататък.
— В кой ли бог вярва Битърбък? — попита Хари. — Няма да викаме някой черокски знахар да си клати хуя тук, нали?
— Всъщност…
— Продължавам да се моля, продължавам да се моля, продължавам да си разчиствам сметките с Христа — прекъсна ме Ту-Ту.
— Млъквай, старче — сряза го Дийн.
— Аз се моля!
— Тогава се моли наум.
— Защо се бавите, момчета? — извика Бруталния от склада. Помещението също бе опразнено за предстоящото събитие. Отново бяхме в зоната на смъртта, да — човек направо можеше да я усети във въздуха.
— Стига си бързал! — кресна му в отговор Хари. — Потърпи малко!
— Моля се — с неприятната си куха усмивка каза старецът. — Моля се за търпение, за съвсем мъничко търпение.
— Всъщност Битърбък е християнин — така поне твърди — обясних им аз, — и онзи баптистки свещеник, който дойде за Тилмън Кларк, напълно ще го задоволи. Казва се Шустър. Аз също го харесвам. Действа бързо и не ги кара да се вълнуват прекалено силно. Ставай, Ту-Ту. За днес вече се помоли достатъчно.
— Тръгвам — отвърна той. — Пак вървя, пак вървя, да, сър, вървя по Зеления път.
Колкото и да беше дребен, все пак трябваше да се наведе малко, за да мине през вратата на отсрещната стена на кабинета. Останалите от нас се наведохме още повече. При истинските осъдени моментът бе опасен и когато погледнах към платформата на Стария Светльо, и видях Бруталния с изваден пистолет, кимнах доволно. Всичко беше както трябва.
Ту-Ту слезе по стъпалата и спря. Сгъваемите дървени столове, четирийсетина на брой, вече бяха подредени. Битърбък щеше да стигне до платформата под ъгъл, така че да мине на безопасно разстояние от седналите свидетели. За застраховка щяхме да разполагаме с още шестима надзиратели, за които щеше да отговаря Бил Додж. Никога не ни се бе случвало свидетел да бъде застрашен от някой осъден, въпреки ужасната обстановка… и имах намерение нещата да продължат по същия начин.
— Готови ли сте, момчета? — попита Ту-Ту, когато всички бяхме в първоначалния си състав в основата на стълбите, водещи надолу от кабинета ми. Кимнах и тръгнахме към платформата. Често си мислех, че повече от всичко друго приличаме на знаменосци, които са забравили знамето си.
— Какво трябва да правя аз? — извика Пърси иззад телената мрежа между склада и помещението за прекъсвача.
— Да гледаш и да се учиш — отвърнах му.
— И да си свалиш ръцете от хуя — измърмори Хари. Ту-Ту обаче го чу и се изхили.
Придружихме го върху платформата и старецът сам се обърна — бе стар ветеран в репетициите.
— Сядам — рече той, — сядам, сядам, отпускам се в скута на Стария Светльо.
Приклекнах на дясното си коляно пред десния му крак. Дийн направи същото пред другия. В този момент щяхме да сме най-уязвими за физическо нападение, в случай, че осъденият побеснееше… както от време на време се случваше. Двамата обърнахме повдигнатото си коляно леко навътре, за да прикрием слабините си, сведохме брадички надолу, за да прикрием гърлото си и, разбира се, започнахме да стягаме глезените му, за да избегнем опасността колкото се може по-бързо. По време на последната си разходка Вожда щеше да е по чехли, но изразът „можеше и да е по-зле“ нямаше да е голямо утешение за човек с пробит ларинкс. Или гърчещ се на пода с подуващи се топки пред очите на четирийсетина зрители — мнозина от които представители на пресата — седнали на сгъваемите столове.