Около седмица, след като мишлето се настани в кутията от пури, Делакроа ни повика с Бруталния в килията си, за да ни покаже нещо. Правеше го толкова често, че вече се дразнехме — но този път ставаше въпрос за нещо наистина смешно.
След осъждането му светът почти бе забравил за французина, но той имаше една роднина — някаква леля, стара мома, струва ми се — която му пишеше веднъж седмично. Освен това му беше пратила огромен плик с ментови бонбони, от онези, които в последно време се продават под името „Канада Майнтс“. Приличаха на големи розови таблетки. Естествено, не му позволихме да получи целия плик наведнъж — тежеше повече от две кила и Делакроа можеше да ги изяде на един път и после да се налага да го откарваме в затворническата болница. Подобно на почти всички убийци, минали по Пътя, той нямаше абсолютно никакво чувство за мярка. Давахме му по пет-шест, и то само в случай, че се сетеше да си поиска.
Когато отидохме там, господин Джингълс седеше на койката до затворника, държеше в лапичките си един от онези розови бонбони и доволно отхапваше от него. Делакроа просто преливаше от удоволствие — като пианист, който гледа как петгодишният му син свири първите си неуверени упражнения. Но не ме разбирайте погрешно, това наистина беше смешно. Бонбонът стигаше до половината на мишлето и покритото му с бяла козина коремче вече се бе подуло.
— Вземи му го, Еди — каза Бруталния едновременно развеселен и ужасен. — Иисусе Христе всемогъщи, той ще яде, докато не се пръсне. Чак дотук мирише на мента. Колко си му дал?
— Това му е вторият — отвърна Делакроа и малко нервно погледна към корема на мишока. — Наистина ли смяташ, че той… нали знаеш… че ще се пръсне?
— Възможно е.
Това беше достатъчно за французина. Той протегна ръка към наполовина изядения розов бонбон. Очаквах мишката да го ухапе, но господин Джингълс му го даде — поне онова, което беше останало — съвсем кротко. Погледнах към Хауъл и той леко поклати глава, сякаш казваше, че и той не разбира. После мишлето скочи в кутията си и легна настрани така изтощено, че и тримата избухнахме в смях. От тогава свикнахме да го виждаме седнало до Делакроа, да държи ментов бонбон в лапичките си и да се храни така изискано, като възрастна дама на вечерно парти, и двамата заобиколени от мириса, който усетих в дупката в гредата — горчиво-сладкия мирис на ментов бонбон.
Трябва да ви кажа още нещо за господин Джингълс, преди да продължа с пристигането на Уилям Уортън, когато ураганът наистина профуча през блок Е. Около седмица след случая с ментовите бонбони — с други думи, приблизително по времето, когато посъветвахме Делакроа да не убива питомеца си с ядене — французинът ме повика в килията си. За момента бях сам, Бруталния бе отишъл за нещо при интенданта и според правилника не трябваше да се приближавам до затворниците при такива обстоятелства. Но тъй като спокойно можех да се справя с Делакроа, реших да наруша правилника и да видя какво иска.
— Глей това, шефе Еджкоум — каза ми той. — Виж какво може да прави господин Джингълс! — Бръкна зад кутията от пури и извади малка дървена макара.
— Откъде взе това? — попитах го аз, макар да предполагах, че зная. Всъщност имаше един-единствен човек, които би могъл да му я даде.
— От стария Ту-Ту — отвърна французинът. — Глей това.
Вече гледах и виждах мишока в кутията му, изправил се с малките си предни лапички на ръба, впил черните си очи в макарата, която Делакроа държеше между палеца и показалеца на дясната си ръка. Усетих, че по гърба ми пробягват странни тръпки. Никога не бях виждал една обикновена мишка да внимава в нещо с такава интелигентност. Не вярвам, че господин Джингълс е бил свръхестествено явление, и съжалявам, ако съм породил у вас такава представа, но никога не съм се съмнявал, че е гениална мишка.
Делакроа се наведе и затъркаля празната макара по пода на килията. Тя се завъртя гладко, като две колела, свързани с ос. Животинчето светкавично изскочи от кутията си и се хвърли след нея, като куче след пръчка. Възкликнах от изненада и французинът се ухили.
Макарата се блъсна в стената и отскочи. Господин Джингълс я заобиколи и започна да я бута обратно към койката, като се прехвърляше от единия й край на другия всеки път, щом имаше вероятност да се отклони от курса си. Така стигна до крака на Делакроа. После вдигна очи към него за миг, сякаш да се увери, че стопанинът му няма други спешни задачи за него (навярно да реши някоя и друга аритметична задача или да направи граматичен разбор на латинско изречение). Очевидно доволен, мишокът се върна в кутията от пури и се настани на дъното й.