— Ти ли го научи на това? — попитах аз.
— Да, сър, шефе Еджкоум — с усмивка отвърна французинът. — Донася я всеки път. Адски е умен, нали?
— Ами макарата? Как се сети да я вземеш за него, а, Еди?
— Прошепна ми на ухото, че я иска. Също както ми прошепна името си.
Делакроа показа трика на всички останали… освен на Пърси. За французина нямаше значение, че Уетмор бе предложил идеята за кутията от пури и че беше донесъл памука, с който да покрие дъното й. Делакроа бе като някои кучета — ритни ги веднъж и никога повече няма да ти имат вяра, независимо колко мило се държиш с тях.
И сега го чувам да вика: „Хей, момчета! Елате и вижте какво може да прави господин Джингълс!“ И те се приближиха до килията му, всички в сини униформи — Бруталния, Хари, Дийн, даже Бил Додж. Всички останаха удивени, също като мен.
Три-четири дни след като мишокът започна да прави трика с макарата, Хари Теруилигър прерови нещата за рисуване, които пазехме в карцера, намери пастелите и ги донесе на Делакроа.
— Помислих си, че може да поискаш да нашариш онази макара в различни цветове — рече той. — Така малкото ти приятелче повече ще прилича на циркова мишка.
— Циркова мишка! — възкликна затворникът. Изглеждаше възторжен и преизпълнен с щастие. Предполагам, че наистина е било така, може би за пръв път през целия си нещастен живот. — Та той си е точно такъв! Циркова мишка! Когато изляза от тук, той ще ме направи богат! Само глейте.
Пърси Уетмор несъмнено би отбелязал на Делакроа, че на излизане от затвора ще се вози на линейка, която няма нужда да пуска лампата или сирената си, но Хари си премълча. Просто каза на французина да направи макарата колкото може по-пъстра, при това колкото може по-бързо защото след вечеря трябва да върне пастелите.
Дел естествено я нашари. Когато свърши, единият й край беше жълт, другият — зелен, а средата — пожарникарски червена. Свикнахме да чуваме Делакроа да тръби: „Maintenant m’sieurs et mesdames! Le cirque presentement le mous’ amusant et amazeant!“ Това може и да не са точните му думи, но ви дават представа за диалектния му френски. После издаваше онзи гърлен звук — струва ми се, трябваше да представлява барабанен звън — и пускаше макарата. Господин Джингълс светкавично се хвърляше след нея и я буташе обратно или с носле, или с предните си лапички. Вторият начин наистина беше нещо, за което човек би платил, за да види в цирка. По времето, когато при нас пристигна Джон Кофи, Делакроа, мишката му и нейната пъстроцветна макара бяха основното ни забавление и за кратко положението остана така. После уринарната ми инфекция, която известно време не се бе обаждала, отново се изостри, пристигна Уилям Уортън и настана истински ад.
10.
Точните дати са се изтрили от паметта ми. Предполагам, че бих могъл да помоля внука си Даниъл да потърси някои от тях в старите вестници, но има ли смисъл? Най-важните, като например деня, в който дойдохме до килията на Делакроа и видяхме мишката да седи на рамото му, или в който Уилям Уортън пристигна в блока и едва не уби Дийн Стантън, така или иначе ги няма във вестниците. Може би е най-добре просто да продължа както досега — в края на краищата предполагам, че датите нямат голямо значение, ако човек може да си спомни нещата в правилния порядък.
Зная, че малко посгъстих събитията. Когато документите с датата за екзекуцията на Делакроа най-после дойдоха при мен от кабинета на Къртис Андерсън, с удивление видях, че срещата на френското ни приятелче със Стария Светльо ще стане по-рано от очакваното, нещо, почти нечувано дори през онези дни, когато не се налагаше да местиш планини, за да екзекутираш някого. Струва ми се, че ставаше дума за два дни, от двайсет и седми на двайсет и пети октомври. Едва ли съм съвсем точен, но беше някъде там — спомням си как си помислих, че Ту-Ту ще получи кутията си още по-рано, отколкото очакваше.
Междувременно Уортън пристигна при нас по-късно от очакваното. Процесът му бе продължил повече, отколкото бяха смятали сигурните източници на Андерсън (когато ставаше дума за Дивия Били, нямаше нищо сигурно, както скоро щяхме да открием, включително нашите изпитани от времето и дотогава безотказни методи за озаптяване на затворници). После, след като го бяха признали за виновен — това поне станало по сценария — бил отведен за изследвания в общинската болница в Индианола. По време на процеса постоянно получавал пристъпи, на два пъти толкова сериозни, че се просвал на земята, където се разтърсвал, гърчел се и удрял по дъските с крака. Служебният защитник на Уортън твърдял, че довереникът му има „епилептични периоди“ и че когато извършил престъпленията си, не бил на себе си. Обвинението пък твърдяло, че се преструва от страх в отчаян опит да спаси живота си. Съдията също смятал така, но постановил да бъде изследван преди издаване на присъдата, но след признаването му за виновен. Бог знае защо — навярно просто е бил любопитен.