Истинско чудо е, че Уортън не избягал от болницата (но иронията на съдбата, че съпругата на директора Мурс Мелинда лежеше в същата болница по същото време, не ни убягна). Предполагам, че са го заобиколили с надзиратели и навярно все още се е надявал да го обявят за невменяем заради епилепсията, ако наистина бил болен.
Но не бил. Лекарите не открили в мозъка му нищо нередно — поне във физиологично отношение — и Били Уортън Хлапето най-после беше доведен в Студената планина. Това може да е било около седемнайсети или осемнайсети — помня, че пристигна приблизително две седмици след Джон Кофи и седмица или десетина дни преди Делакроа да извърви Зеления път.
За мен денят, в който приехме нашия нов психопат, бе пълен със събития. Сутринта се събудих в четири. Слабините ми пулсираха, чувствах пениса си горещ, запушен и подут. Още преди да сваля крака от леглото, знаех, че уринарната ми инфекция не отзвучава, както се бях надявал. Състоянието ми се беше подобрило за кратко, това бе всичко, и сега отново се влошаваше.
Отидох до нужника да си свърша работата — това беше поне три години преди да сложим първото си тоалетно казанче — и едва бях стигнал до купчината дърва до ъгъла на къщата, когато разбрах, че вече не мога да се сдържам. Свалих долнището на пижамата си точно когато урината започваше да тече и това изтичане бе придружено от най-мъчителната болка, която съм изпитвал през целия си живот. През 1956 г. изхвърлих бъбречен камък и познавам хора, които твърдят, че това е най-лошото, но в сравнение с тогавашните ми болки онзи камък беше като стомашни киселини.
Коленете ми се подкосиха и аз тежко паднах. Пижамата ми се разпори на чатала, когато се разкрачих, за да не загубя равновесие и да се пльосна в локвата урина. И въпреки това щях да го направя, ако не се бях хванал с лявата си ръка за един от дънерите от купчината. Всичко това обаче можеше да става в Австралия или дори на друга планета. Интересуваше ме единствено болката, която ме разкъсваше — долната част на корема ми гореше, а пенисът ми — орган, на който почти не обръщах внимание, освен когато ми доставяше най-голямото физическо удоволствие, което може да изпита един мъж — сега сякаш се топеше — очаквах да погледна надолу и да видя, че от него капе кръв, но изтичащата струя урина изглеждаше съвсем нормално.
Държах се с една ръка за дънера и притиснах с другата устата си, опитвайки се да не извикам. Не исках да уплаша жена си. Имах чувството като че ли щях да пикая вечно, но най-после струята пресекна. Болката вече беше потънала надълбоко в корема и тестисите ми и ме гризеше като с ръждиви зъби. В продължение на доста време — може да е било цяла минута — физически не бях в състояние да стана. Накрая болката започна да отслабва и аз с мъка се изправих на крака. Погледнах към урината, която вече попиваше в земята, и се зачудих дали някой нормален Бог може да създаде свят, в който такова малко петно влага е в състояние да струва такава ужасяваща болка.
Реших да телефонирам в службата, че съм болен, и в края на краищата да отида при д-р Садлър. Страхувах се от вонята и гаденето, предизвикани от сулфамидовите му таблетки, но те все пак бяха за предпочитане пред колениченето до купчината дърва в опит да не изкрещя, докато пенисът ми твърдеше, че очевидно са го залели с керосин и са го подпалили.
После, докато пиех аспирин в кухнята и слушах тихото похъркване на Джан в съседната стая, аз си спомних, че днес бе денят, в който в блока трябваше да пристигне Уилям Уортън и че Бруталния няма да е там — по график щеше да е в другата част на затвора и да помага за пренасянето на библиотеката и някои изостанали неща от болницата в новата сграда. Реших, че въпреки болката не е справедливо да оставям Уортън на Дийн и Хари. Те бяха добри хора, но в доклада на Къртис Андерсън се казваше, че Уилям Уортън е изключително опасен. „На този човек просто не му пука“ — бе ми писал той и беше подчертал думите си.
Болката вече донякъде бе поутихнала и можех да мисля. Реших, че най-добрата идея е да тръгна рано за затвора. Можех да стигна там към шест, когато обикновено идваше директорът Мурс. Той можеше да върне Брутъс Хауъл в блок Е навреме за пристигането на Уортън и така щях да съм в състояние да направя отдавна отлаганото си посещение при доктора.
На два пъти по време на трийсетинакилометровото пътуване до затвора ме връхлиташе неотложна потребност да уринирам. И двата пъти успях да спра и да реша проблема, без да се посрамя (тъй като в този час по селските пътища почти нямаше движение). Нито едно от двете уринирания не бе толкова болезнено, колкото онова, повалило ме на земята на път за нужника, но и двата пъти трябваше да стисна дръжката на вратата от дясната страна на малкия ми форд, за да се задържа, и можех да усетя как по пламналото ми лице се стича пот. Бях болен, да, сериозно болен.