В крайна сметка обаче успях, минах през южната порта, паркирах на обичайното си място и отидох направо при директора. Вече минаваше шест. Кабинетът на госпожица Хана беше празен — нямаше да пристигне преди сравнително цивилизованото време седем часа — но в стаята на Мурс светеше, виждах го през релефното стъкло. Почуках мимиходом и отворих вратата. Директорът вдигна поглед, стреснат, че някой изобщо може да идва в толкова необичаен час. Бих дал какво ли не, за да не ми се налагаше да се срещам с него в това състояние, когато лицето му бе голо и незащитено. Бялата му коса, обикновено грижливо сресана, стърчеше — когато влязох, той я скубеше. Очите му бяха зачервени и подути. Никога не го бях виждал в по-ужасно състояние — приличаше на човек, току-що влязъл вътре след продължително ходене в невероятно студена нощ.
— Хал, съжалявам, ще дойда по-късно… — започнах.
— Не — отвърна той. — Моля те, Пол, влез. Затвори вратата и влез. Тъкмо сега имам нужда от някого, ако през целия си живот изобщо съм имал нужда от когото и да било. Затвори вратата и влез.
Подчиних се, забравяйки собствената си болка за пръв път, откакто се бях събудил сутринта.
— Мозъчен тумор е — рече Мурс. — Снимаха я на рентген. Като че ли всъщност снимките им доставят истинско удоволствие. Един от тях каза, че можело да са най-добрите, правени някога, или поне досега. Каза, че щели да ги публикуват в някакво надуто медицинско списание в Нова Англия. Според тях бил голям колкото лимон и се намирал много надълбоко, така че не можели да го оперират. Твърдят, че щяла да умре до Коледа. Още не съм й казал. Не мога да измисля по какъв начин да го направя. Не зная как ще живея отсега нататък.
После се разплака — силни, задъхани ридания, които ме изпълниха едновременно с жалост и с някакъв ужас. Страшно е да гледаш как човек, толкова стегнат като Хал Мурс, вече не е в състояние да се владее. Известно време останах неподвижен, после се приближих до него и го прегърнах през раменете му. Той се вкопчи в мен с двете си ръце като удавник и се разрида, притиснал глава до стомаха ми, без каквито и да е задръжки. По-късно, след като се овладя, директорът ми се извини. Направи го, без да ме гледа в очите, сякаш се чувстваше ужасно засрамен, навярно толкова силно, че никога да не успее да го преживее. В крайна сметка е възможно дори да намразиш човека, който те е видял в такова състояние. Помислих си, че директорът Мурс не е такъв, но изобщо не ми мина през ум да свърша работата, за която първоначално бях дошъл, и когато излязох от кабинета, отидох в блок Е, вместо да се върна при колата си. Аспиринът вече беше подействал и болката в слабините ми се бе превърнала в слабо пулсиране. Някак си щях да издържа този ден, реших аз, щях да се погрижа за посрещането на Уортън и следобед отново щях да отида при Хал Мурс, за да уредя болничния си за утре. Смятах, че най-лошото е отминало, но се оказа, че за днес то дори още не е започнало.
11.
— Смятахме, че още е упоен от изследванията — каза късно следобед Дийн. Гласът му беше нисък, дрезгав, почти лаещ и по шията му продължаваха да избиват мораво-черни петна. Виждах, че когато говореше, го боли, и си помислих дали да не му кажа да не приказва, но понякога боли повече от мълчанието. Прецених, че сега случаят действително е такъв и не му казах нищо. — Всички смятахме, че е упоен, нали?
Хари Теруилигър кимна. Кимна дори намусеният Пърси, седнал настрани от другите.
Бруталния ме погледна. Двамата си мислехме за едно и също — че нещата стават точно така. Вършиш си работата, всичко върви според правилата, допускаш грешка и хоп, небето се стоварва отгоре ти. Бяха решили, че е упоен, съвсем основателно предположение, но никой не бе попитал дали наистина е упоен. Стори ми се, че виждам в очите му още нещо: Хари и Дийн щяха да извлекат поука от грешката си. Особено Дийн, който спокойно можеше да е вече мъртъв. Пърси нямаше. Навярно не би могъл. Единственото, което можеше да направи, беше да си седи в ъгъла и да се цупи, защото отново са го натикали в лайната.
Седем души отишли в Индианола да докарат Дивия Бил Уортън: Хари, Дийн, Пърси, други двама надзиратели отзад (забравил съм имената им, макар да съм сигурен, че навремето ги знаех) и още двама отпред. Бяха пътували с онова, което наричахме „дилижанса“ — малък камион „Форд“ със стоманена каросерия и бронирани стъкла. Приличаше на кръстоска между кола за разнасяне на мляко и брониран автомобил.