III. Ръцете на Кофи
1.
Като преглеждам онова, което съм написал, виждам, че съм нарекъл „Джорджийските борове“, мястото, където живея сега, „старчески дом“. Хората, които управляват заведението, няма да са много доволни! Според рекламните брошури, които държат във фоайето и пращат на перспективни клиенти, това е „модерен почивен комплекс за възрастни хора“. Дори имало Развлекателен център, пише в брошурата. Ние, които трябва да живеем тук (брошурата не ни нарича „затворници“, но аз понякога си мисля така), го наричаме просто „стаята с телевизора“.
Хората ме смятат за дръпнат, защото денем не слизам често да гледам телевизия, но всъщност не мога да търпя не тях, а предаванията. Опра, Рики Лейк, Карни Уилсън, Роланда — светът се сгромолясва покрай нас, а всички те приказват само за чукане на жени с къси полички и за мъже с разкопчани ризи. Е, по дяволите — „не съди, за да не бъдеш осъден“, пише в Библията, така че ще сляза от пиедестала си. Просто ако исках да прекарам времето си в такива неща, щях да се преместя три километра по-надолу в мотела „Щастливите колела“, към който в петък и събота вечер като че ли винаги се насочват полицейски коли, включили сирените и сините си светлини. Моята добра приятелка Илейн Конъли също смята така. Тя е на осемдесет, висока и слаба, все още изправена и с ясен поглед, много интелигентна и изтънчена. Ходи съвсем бавно, защото нещо не е добре с бедрата, и аз зная, че артритът в ръцете й причинява ужасни страдания, но тя има красива дълга шия — почти лебедова — и чудесна дълга коса, която пада върху раменете й, щом я разпусне.
И най-хубавото е, че не ме мисли за особняк или за дръпнат. Двамата с нея прекарваме заедно много време. Ако не бях достигнал такава възраст, предполагам, че можех да говоря за нея като за гадже. И все пак да си имаш приятелка — точно така — не е толкова зле, а в известен смисъл даже е по-добре. За нас просто не съществуват много от проблемите и главоболията, които вървят заедно с младежката любов. И макар да зная, че никой на възраст под, да речем, петдесет, няма да ми повярва, понякога въгленчетата са по-прекрасни от буйния огън. Странно, но е истина.
Затова денем не ходя често да гледам телевизия. Понякога се разхождам, понякога чета — през последния месец предимно пиша мемоарите си сред растенията в солариума. Струва ми се, че там има повече кислород, а той помага на отслабналата ми памет. И направо съсипа Гералдо Ривера, казвам ви.
Но когато не мога да заспя, понякога се промъквам по стълбите и включвам телевизора. В „Джорджийските борове“ нямаме видео — предполагам, че това развлечение е малко прекалено скъпо за нашия Развлекателен център — но имаме основните кабелни телевизии, което означава, че приемаме канала с американските филми. Става дума за онзи (просто в случай, че самите вие нямате основните кабелни телевизии), повечето от филмите по който са черно-бели и нито една от жените не се съблича. Това действа утешително на стар глупак като мен. Много често се случва да се отпусна и да заспя на грозния зелен диван пред телевизора, докато Франсиз Говорящото Муле за пореден път сваля тенджерата на Доналд О’Конър от огъня, Джон Уейн очиства Додж или Джими Кагни нарича някого „мръсен плъх“ и после вади пистолета си. Някои от тези филми съм гледал с жена си Джанис (не просто моя съпруга, но и мой най-добър приятел) и те ме успокояваха. Дрехите, които носеха, начинът, по който ходеха и разговаряха, дори филмовата музика — всичко това ми действаше успокоително. Предполагам, че ми напомняше за времето, когато бях мъж и вървях по земята, а не проядена от молци реликва, чезнеща в старчески дом, мнозина от обитателите на който носят памперси и гумени гащи.
В онова, което видях тази сутрин обаче, нямаше нищо успокоително. Абсолютно нищо.
Илейн понякога идва с мен за така нареченото „Утро на ранобудниците“ по Ей Ем Си, което започва в 04:00 ч. — тя не говори много за това, но зная, че артритът й от време на време ужасно я измъчва и лекарствата, които й дават, вече не й помагат.
Когато тази сутрин влезе в стаята, плъзгайки се като призрак в белия си хавлиен халат, Илейн ме завари седнал на изтърбушения диван, превит над мършавите пръчки, които някога бяха крака, и стиснал коленете си в опит да спра треперенето им, което ме разтърсваше като силен вятър. Усещах студ по цялото си тяло, освен в слабините си, които като че ли горяха от призрака на уринарната ми инфекция, докарала ми толкова мъки през есента на 1932 — есента на Джон Кофи, Пърси Уетмор и господин Джингълс, дресирания мишок.