Това беше и есента на Уилям Уортън.
— Пол! — извика тя и се приближи към мен — припряно, доколкото във всеки случай й позволяваха ръждивите гвоздеи и смляното стъкло в бедрата й. — Какво има, Пол?
— Ще се оправя — отвърнах аз, но думите ми не прозвучаха много убедително — дрезгави и произнесени през зъби, които се опитваха да тракат. — Просто ми дай една-две минути и веднага ще се оправя.
Тя седна до мен и ме прегърна през раменете.
— Сигурна съм. Но какво се е случило? За Бога, Пол, изглеждаш така, като че ли си видял призрак.
„Наистина видях“ — помислих си аз и докато очите й не се разшириха, не осъзнах, че съм го казал на глас.
— Не наистина — прибавих и я потупах по ръката (лекичко — толкова лекичко!). — Но за миг, Илейн — Господи!
— От времето, когато си бил надзирател в затвора ли беше? — попита тя. — От времето, за което пишеш в солариума?
Кимнах.
— Работех по нашето отделение на смъртниците…
— Зная…
— Само че ние го наричахме Зеления път. Заради линолеума на пода. През есента на трийсет и втора при нас дойде онзи тип — онзи луд, — който се казваше Уилям Уортън. Харесваше му да мисли за себе си като за Били Хлапето, даже си беше татуирал името на дясната ръка. Наистина хлапе, но опасно. Все още си спомням какво ми писа за него Къртис Андерсън — по онова време той беше заместник-директор. „Адски луд и горд от това. Уортън е деветнайсетгодишен и просто не му пука.“ Беше подчертал последното изречение.
Ръката, която ме бе прегърнала през рамо, сега разтриваше гърба ми. Започвах да се успокоявам. В този момент обичах Илейн Конъли и наистина можех да нацелувам цялото й лице, както й казах. Навярно трябваше. Толкова е ужасно да си сам и уплашен на каквато и да е възраст — струва ми се обаче, че е най-зле, когато си стар. Но имах наум онова друго нещо, бремето на онази стара и все още недовършена работа.
— Във всеки случай — казах аз — пишех за това как Уортън дойде в блока и едва не уби Дийн Стантън — едно от момчетата, с които работех тогава.
— Как е можел да го направи? — попита Илейн.
— С коварство и заради невнимание — мрачно отвърнах. — Коварство от негова страна и невнимание от страна на надзирателите, които го доведоха. Основната им грешка се състоеше във веригата на китките му — беше малко прекалено дълга. Когато Дийн отключил вратата, водеща към блок Е, Уортън бил зад него. От двете му страни стоели надзиратели, но Андерсън се оказа прав — на Дивия Били просто не му пукаше за такива неща. Преметнал веригата си през главата на Дийн и започнал да го души.
Илейн потрепери.
— Така или иначе, аз си мислех за всичко това и не можах да заспя, така че слязох тук долу. Включих Ей Ем Си, тъй като смятах, че може би ще дойдеш и ще си направим една малка среща…
Тя се засмя и ме целуна по челото точно над веждата. Когато Джанис ми правеше така, цялото ми тяло настръхваше. Когато тази ранна утрин Илейн ме целуна по същия начин, отново настръхнах. Предполагам, че някои неща никога не се променят.
— … и даваха онзи стар черно-бял гангстерски филм от четирийсетте. „Целувката на смъртта“, така се казваше.
Усетих, че отново се разтрепервам, и се опитах да се овладея.
— Играеше Ричард Уидмарк — продължих аз. — Струва ми се, това беше първата му голяма роля. Двамата с Джанис не отидохме да го гледаме — обикновено пропускахме такива филми — но си спомням как прочетох някъде, че Уидмарк се представил страхотно в ролята на бандита. Сигурно. Той е светъл… сякаш не върви, а се плъзга по земята… винаги вика на хората „копеле“… приказва за доносници… колко мразел доносниците…
Въпреки всичките си старания отново започвах да треперя. Просто не можех да се удържа.
— Руса коса — промълвих аз. — Дълга руса коса. Гледах до момента, в който бутна онази старица в инвалидната количка по стълбите, после изключих телевизора.
— И той ти е напомнил за Уортън?
— Той беше Уортън — отвърнах. — От плът и кръв.
— Пол… — започна тя и замълча. Погледна към мъртвия екран на телевизора (кутията за кабелната телевизия отгоре все още бе включена и червените цифри продължаваха да показват 10, номера на Ей Ем Си), после отново към мен.
— Какво? — попитах аз. — Какво, Илейн? — И си помислих: „Сега ще ми каже, че би трябвало да престана да пиша за всичко това. Че трябва да скъсам вече изписаните страници и просто да се откажа.“