Тя обаче каза:
— Не позволявай това да те спре.
Зяпнах.
— Затвори си устата, Пол — ще лапнеш някоя муха.
— Извинявай. Просто… ами…
— Помислил си, че ще ти кажа точно обратното, нали?
— Да.
Тя взе ръцете ми в своите (лекичко, толкова лекичко — нейните дълги и красиви пръсти, нейните възлести и грозни стави) и се наведе напред, като впи в сините ми очи своите кафяви. Лявото й око беше леко замъглено от влагата на спускащото се отгоре му перде.
— Може да съм прекалено стара и слаба, за да живея — рече Илейн, — но не съм прекалено стара, за да съм в състояние да мисля. Какво са няколко безсънни нощи на нашата възраст? И какво е да видиш призрак по телевизията? Да не би да искаш да ми кажеш, че виждаш призрак за пръв път?
Помислих си за директора Мурс, за Хари Теруилигър и за Брутъс Хауъл, помислих си за майка ми, за Джан, жена ми, която почина в Алабама. Бях виждал призраци, да.
— Не — отвърнах. — Не ми беше за пръв път. Но, Илейн — това бе ужасен шок. Защото наистина беше той.
Тя отново ме целуна, после се изправи като трепереше и притискаше бедрата си с ръце, сякаш се страхуваше, че наистина могат да експлодират през кожата й, ако не е извънредно внимателна.
— Струва ми се, че си промених мнението за телевизията — рече. — Имам едно хапче, което си пазех за някой дъждовен ден… или нощ. Мисля, че ще го изпия и ще се върна в леглото. Може би трябва да направиш същото.
— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че трябва.
За миг безумно си помислих дали да не и предложа да си легнем заедно, после видях болката в очите й и се отказах. Защото тя можеше да се съгласи и щеше да го направи единствено заради мен. Идеята беше лоша.
Излязохме от стаята с телевизора (няма да я величая с другото й име дори и иронично) един до друг. Опитвах се да вървя в крак със стъпките й, които бяха бавни и болезнено предпазливи. Сградата тънеше в тишина. Само някой стенеше в прегръдките на кошмара си зад някоя заключена врата.
— Ще можеш ли да заспиш, как мислиш? — попита тя.
— Да, струва ми се — отвърнах, но, разбира се, не можах — лежах до изгрев слънце, като си мислех за „Целувката на смъртта“. Виждах Ричард Уидмарк, който безумно се хилеше, докато завързваше старицата в количката й и после я блъскаше по стълбите. „Ето какво правим с доносниците“ — каза й той. И после лицето му се превърна в лицето на Уилям Уортън, както изглеждаше в деня на пристигането си в блок Е и на Зеления път — Уортън, хилещ се като Уидмарк, Уортън, който крещеше: „Каква веселба, а? Нали?“ Не си направих труда да сляза за закуска, не и след всичко това. Слязох направо тук, в солариума, и започнах да пиша.
Призраци ли? Естествено.
Зная всичко за призраците.
2.
— Хе-ей, момчета! — изсмял се Били. — Каква веселба, а? Нали?
Без да престава да крещи и да се хили, той отново се заел да души Дийн с веригата си. Защо не? Уортън знаеше онова, което знаеха и Дийн, и Хари, и моят приятел Брутъс Хауъл — можеха да го убият само веднъж.
— Удари го! — извикал Хари. Той бил сграбчил Уортън, опитал се да спре нещата още преди да са станали фатални, но затворникът го отхвърлил от себе си и сега Хари се мъчел да се изправи на крака. — Пърси, удари го!
Но Пърси просто стоял там, стиснал дъбовата палка в ръка и отворил очи, големи колкото супени паници. Обичаше онази своя проклета палка и човек би казал, че това е шансът, за който мечтаеше още откакто дойде в Студената планина… но сега, след като имал тази възможност, той бил прекалено уплашен, за да се възползва от нея. Това не бил някакъв си ужасен дребен французин като Делакроа или пък черен гигант, който като че ли изобщо не е в тялото си, като Джон Кофи — това бил самият развихрил се дявол.
Излязох от килията на Уортън, хвърлих папката и извадих 38-милиметровия си пистолет. За втори път през този ден забравях за болката, която изгаряше слабините ми. Не се съмнявах в разказа на Хари за безизразното лице и мътните очи на Били, но това не беше онзи Уортън, когото видях. Онова, което видях, бе лицето на звяр — без капчица разум, изпълнено с коварство… подлост… и радост. Да. Той вършеше онова, за което беше създаден. Мястото и обстоятелствата нямаха значение. Другото, което видях, бе червеното, подуващо се лице на Дийн Стантън. Човекът умираше пред очите ми. Уортън забеляза пистолета и обърна Дийн към него, така че почти сигурно трябваше да уцеля единия, за да прострелям другия. Синьото пламтящо око, което ме гледаше над рамото на Дийн, ме подканваше да стрелям. Другото око на Уортън бе скрито в косата на Стантън. Зад тях видях Пърси, който нерешително стоеше с полуизвадена палка. И тогава отворената врата към затворническия двор се изпълни с чудо от плът и кръв: Брутъс Хауъл. Бяха свършили с пренасянето на затворническата болница и той беше наминал да види кой иска кафе.