Зад мен се разнесе скърцане, когато Кофи се изправи от койката си.
— Шефе Еджкоум! — повтори той. Този път гласът му бе настоятелен. — Трябва да говоря с теб!
Обърнах се към него, като си мислех: „Добре, няма проблем, разговорите са основната ми работа.“ През цялото време се опитвах да не треперя, защото от треската ми беше студено. Освен в слабините ми, които все още усещах като разцепени, напълнени с жарава и после отново зашити.
— Ами говори, Джон Кофи — казах, като се мъчех гласът ми да звучи спокойно. За пръв път откакто бе дошъл в блок Е, той изглеждаше наистина тук, наистина сред нас. Почти непрестанните струйки сълзи в ъгълчетата на очите му бяха пресъхнали, поне за момента, и знаех, че вижда онова, към което гледаше — господин Пол Еджкоум, главен надзирател в блок Е, а не някое място, на което му се искаше да се върне и да поправи ужасното нещо, което беше извършил.
— Не — рече ми. — Трябва да влезеш тук.
— Нали знаеш, че не мога да го направя — отвърнах, като продължавах да се опитвам да говоря спокойно, — поне не веднага. Сега съм сам тук, а ти си по-тежък от мен най-малко с тон и половина. Следобед имахме проблем и той ми е достатъчен. Така че просто ще си побъбрим през решетките, ако нямаш нищо против и…
— Моля те! — Стискаше решетките толкова силно, че кокалчетата на ръцете и ноктите му бяха побелели. Лицето му беше издължено от мъка, онези странни очи гледаха остро от някаква вътрешна потребност, която не можех да разбера. Спомням си как си помислих, че навярно бих могъл да я проумея, ако не бях толкова болен, а това би ми дало възможност да му помогна да я реши. В повечето случаи, когато знаеш от какво се нуждае човек, все едно, че го познаваш. — Моля те, шефе Еджкоум! Трябва да влезеш при мен!
„Това е най-невероятното нещо, което някога съм чувал“ — помислих си и после осъзнах нещо още по-невероятно: щях да го направя. Бях откачил ключовете от колана си и търсех сред тях онези, които отваряха килията на Джон Кофи. Можеше да ме хване и да ме строши на коляното си като суха съчка даже в ден, в който бях добре и се чувствах чудесно, а днешният не беше такъв. И въпреки това щях да го направя. Сам и по-малко от час след нагледната демонстрация докъде водят глупостта и невниманието, когато си имаш работа с убийци, щях да отворя килията на този чернокож гигант, да вляза вътре и да седна при него. Ако ме разкриеха, спокойно можех да загубя работата си, дори затворникът да не стореше нищо лошо, но въпреки всичко щях да го направя.
„Спри — казах си аз, — спри веднага, Пол.“ Но не спрях. Отключих горната ключалка, после долната и плъзнах вратата по релсата.
— Нали знаеш, шефе, това може да не е толкова добра идея — рече Делакроа толкова нервно, че при други обстоятелства щях да се разсмея.
— Гледай си работата и аз ще си гледам моята — без да се обръщам му отвърнах аз. Погледът ми бе впит в очите на Джон Кофи, при това толкова силно, че все едно беше прикован. Сякаш бях хипнотизиран. Като че ли чувах гласа си да кънти из долина. По дяволите, може би наистина бях хипнотизиран. — Просто си легни и си почини.
— За Бога, тук всички са луди — с треперещ глас изрече той. — Господин Джингълс, направо ми се иска да ме слагат на стола и да се свършва с туй!
Влязох в килията на Кофи. Той отстъпи пред мен. Когато стигна заднешком до койката си — ръбът й го блъсна в прасците, толкова висок беше — гигантът седна на нея. После потупа дюшека до себе си, без да откъсва очи от моите. Седнах до него и той ме прегърна през раменете, сякаш бяхме на кино и аз бях момиче.
— Какво искаш, Джон Кофи? — попитах, като все още го гледах в очите — в онези тъжни, ведри очи.
— Само да ти помогна — рече и въздъхна като човек, изправен пред работа, която не му допада много. После спусна дланта си и я сложи между краката ми върху онази плоска кост на трийсетина сантиметра под пъпа.
— Хей! — извиках аз. — Разкарай си проклетата ръка…
Тогава изведнъж се разтърсих от някакъв силен, но безболезнен удар. Той ме накара да подскоча на койката и да се отпусна назад, накара ме да се сетя за стария Ту-Ту, който викаше, че се пържел, че бил станал на печена пуйка. Нямаше топлина, нито пък усещане за електрически удар, но за миг цветовете в очите ми се размиха, сякаш някой натискаше света и го караше да се поти. Можех да видя всяка пора по лицето на Джон Кофи, можех да видя всяка червена жилка в далечните му очи, можех да видя малката заздравяваща драскотина на брадичката му. Съзнавах, че пръстите ми се свиват, за да хванат разредения въздух, и че краката ми удрят по пода на килията на Кофи.