После всичко свърши. Уринарната ми инфекция също. И горещината, и ужасната пулсираща болка бяха изчезнали от слабините ми. Като че ли нямах и температура. Все още усещах избилата от нея по тялото ми пот и можех да я помириша, но вече ми нямаше нищо.
— Какво става? — остро извика Делакроа. Гласът му продължаваше да идва отдалече, но когато Джон Кофи се наведе напред и визуалният ни контакт прекъсна, думите на дребния французин изведнъж станаха ясни. Сякаш някой бе извадил памук или тапи от ушите ми. — Какво прави той с теб?
Не му отговорих. Кофи се беше навел над скута си, лицето му се движеше, а гърлото му се бе подуло. Очите му бяха изцъклени. Приличаше на човек, в чието гърло е заседнала пилешка кост.
— Джон! — казах и го потупах по гърба. Това беше единственото, което ми дойде наум да направя. — Какво има, Джон?
Той се закашля, после издаде неприятен звук като от повръщане. Устните му се отвориха така, както понякога правят конете, за да им сложат юздичката — неохотно, с оголени като че ли в отчаяна усмивка зъби. После се отвориха и зъбите му и той издиша облак от мънички черни насекоми, които приличаха на комари. Те яростно закръжиха между коленете му, побеляха и изчезнаха.
Изведнъж цялата сила от слабините ми се стопи. Сякаш мускулите ми се бяха превърнали във вода. Облегнах се назад на каменната стена на килията. Спомням си, че мислено повтарях името на Спасителя — Исусе, Исусе, Исусе и така до безкрай — мислех си също и че от температурата съм започнал да бълнувам. Това беше всичко.
После осъзнах, че Делакроа вика за помощ — французинът съобщаваше на света, че Джон Кофи ме убива, при това го съобщаваше с всичката сила на дробовете си. Негърът се бе навел над мен, да, но само за да се увери, че съм добре.
— Млъкни, Дел — казах и се изправих на крака. Изчаках болката да разкъса слабините ми, но нямаше нищо. Бях по-добре. Наистина. Изпитвах известна замаяност, но тя премина още преди да успея да реагирам и да се хвана за решетките на вратата. — Съвсем добре съм.
— Излизай от там — нареди ми той. Думите му прозвучаха като на нервна старица, която казва на хлапе да слезе от ябълковото дърво. — Не трябва да си там вътре, щом в блока няма никой друг.
Погледнах към Джон Кофи, който седеше на койката, поставил огромните си като дънери ръце върху коленете. Той също погледна към мен. Трябваше малко да повдигне глава, но не много.
— Какво направи, голямо момче? — тихо попитах. — Какво направи с мен?
— Помогнах ти — отвърна. — Помогнах ти, нали?
— Да, предполагам, но как? Как ми помогна?
Той поклати глава — надясно, наляво и обратно по средата. Не знаеше как ми е помогнал (как ме е излекувал) и спокойното му лице предполагаше, че не дава и пукната пара — не повече, отколкото давах аз за техниката на тичане на спринтьорите в състезанието по случай Четвърти юли. Мислех си да го попитам откъде е разбрал, че съм болен, само че несъмнено щях да получа същото поклащане на глава. Веднъж прочетох някъде един израз и никога повече не го забравих, нещо за „загадка, обвита в тайнственост“. Тъкмо това представляваше Джон Кофи и предполагам, че можеше да спи нощем само защото не го интересуваше. Пърси го наричаше кретен, което беше жестоко, но не бе много далеч от истината. Нашето голямо момче знаеше името си, знаеше и че не се пише като кафе, и това като че ли бе всичко, което го интересуваше.
Сякаш за да подчертае това, той отново поклати глава по характерния си бавен начин, после легна на койката си с пъхнати като възглавница под лявата си страна ръце и с лице към стената. Краката му висяха от края на леглото, но, изглежда, това изобщо не го притесняваше. Ризата му беше повдигната и можех да видя белезите, които минаваха по целия му гръб.
Излязох от килията, заключих я, после застанах пред Делакроа, който се беше вкопчил в решетките на вратата и тревожно ме гледаше. Навярно дори уплашено. Господин Джингълс седеше на рамото му и тънките му мустачки потрепваха.
— Какво ти направи тъмнокожият? — попита французинът. — Какво стори тоз магьосник? Някоя магия ли?
— Не знам за какво приказваш, Дел.
— Глупости, не знаеш! Я се виж! Цял си променен! Даже ходиш различно, шефе!
Навярно наистина ходех различно. В слабините ми се разливаше приятно усещане за спокойствие, толкова силно, че почти преливаше в екстаз — всеки, който е изпитвал ужасна болка и после е оздравял, ще разбере какво имам предвид.
— Всичко е наред, Дел — настоях аз. — Джон Кофи имаше кошмар, това е.
— Той е магьосник! — високо каза Делакроа. По горната му устна бяха избили капчици пот. Не беше видял много, но достатъчно, че да се уплаши почти до смърт. — Той е черен магьосник!