Разказът на Рой Делфайнс бе само един от многото — израснах в традицията на чудеса и изцелявания. Израснах и с вяра в магията: гнила вода за брадавици, мъх под възглавницата ти, за да облекчи нещастната ти любов — но не вярвах, че Джон Кофи е магьосник. Бях го гледал в очите. Нещо повече, бях усетил докосването му. Докосването му беше като на някакъв странен и чудесен лекар.
„Помогнах ти, нали?“
Тези думи продължаваха да кънтят в главата ми като натрапчива песен, от която не можеш да се избавиш, или като заклинание.
„Помогнах ти, нали?“
Само че не ми беше помогнал той. А Господ. Това, че Джон Кофи използваше лично местоимение, можеше по-скоро да се отдаде на невежество, а не на гордост, но аз знаех — поне вярвах — какво бях научил за изцелението в любимите на двайсет и две годишната ми майка и на лелите ми черкви: че то няма нищо общо с изцеления или с лечителя, а с Божията воля. Нормално е да се радваш, че някой е оздравял, това е в реда на нещата, но изцеленият е длъжен да пита защо — да се замисли за Божията воля и за необикновените далечини, до които Господ е стигнал, за да осъществи волята Си.
Какво искаше Господ от мен в този случай? Какво искаше толкова силно, че да вложи изцелителна сила в ръцете на един убиец на деца? Да съм в блока, а не вкъщи, болен в леглото, треперещ и излъчващ смрад на сулфамид, изливаща се през порите ми? Навярно бе така — може би трябваше да съм тук, а не вкъщи, в случай, че Дивия Бил Уортън отново решеше да се разбеснее или за да се погрижа Пърси Уетмор да не извърши някоя опасна глупост. Добре тогава. Така да бъде. Щях да си държа очите отворени… и устата затворена, особено за чудотворното си изцеление.
Никой нямаше да се усъмни в оздравяването ми — щях да отговарям на всички, че се оправям. Нали до онзи ден искрено бях вярвал в това. Даже бях казал на директора Мурс, че съм по-добре. Делакроа беше видял нещо, но смятах, че ще си държи езика зад зъбите (навярно от страх, че в противен случай Джон Кофи ще го омагьоса). Що се отнасяше до самия Кофи, навярно вече бе забравил за случилото се. В края на краищата той просто беше канал за осъществяване на Божията воля, а на света няма канал, който да си спомня, че водата е текла по него, след като дъждът е спрял. Така че реших да си държа устата затворена по въпроса. Нямах си и представа колко скоро щях да разкажа всичко, нито пък на кого щях да го разкажа.
По бях заинтригуван от моето голямо момче и нямаше смисъл да го крия от себе си. След онова, което се случи с мен в неговата килия, бях по-заинтригуван отвсякога.
4.
Преди да си тръгна вечерта двамата с Бруталния се разбрахме да ме покрие за следващия ден, ако закъснея за работа. Когато станах на сутринта, аз поех към Тефтън, окръг Трапингъс.
— Не съм сигурна, че ми харесва да се вълнуваш толкова за онзи тип Кофи рече жена ми, като ми подаде обяда — Джанис никога не вярваше на крайпътните закусвални и казваше, че във всяка една от тях човек го дебнели стомашни болки. — Ти не си такъв човек, Пол.
— Не се вълнувам за него — отвърнах аз. — Просто съм любопитен, това е всичко.
— От опит зная, че едното води до другото — язвително каза Джанис и после силно ме целуна по устата. — Поне изглеждаш по-добре. От известно време се тревожех за теб. Добре ли е кранчето?
— Добре е — потвърдих аз и потеглих, като си тананиках песнички като „Ела в летящата ми машина, Джоузефин“ и „Червиви сме с пари“, за да не ми е скучно.
Първо отидох в тефтънския „Интелидженсър“ и там ми казаха, че Бърт Хамърсмит, човекът, когото търсех, най-вероятно е в окръжния съд. В съда ми съобщиха, че Хамърсмит е бил там, но че си е тръгнал, когато заради спукан водопровод се наложило да закрият основното заседание — процес за изнасилване (на страниците на „Интелидженсър“ за престъплението щяха да пишат като за „нападение срещу жена“ — ето как говореха за такива неща в дните преди на сцената да се появят Рики Лейк и Карни Уилсън). Според тях навярно си беше отишъл вкъщи. Дадоха ми известни указания за мръсния път, толкова разбит и тесен, че едва посмях да мина с форда си по него, и там открих репортера. Хамърсмит бе написал повечето от материалите за процеса на Кофи и от него научих основните подробности за краткото му преследване и залавяне. Имам предвид, разбира се, подробностите, които „Интелидженсър“ смяташе за прекалено ужасни, за да ги отпечата.