Госпожа Хамърсмит беше млада жена с уморено красиво лице и ръце, червени от прането с луга. Не ме попита по каква работа идвам, а просто ме преведе през малката къща, в която се разнасяше аромат на печено, до малка веранда, на която с бутилка сода в ръка и с все още неразгърнато списание „Либърти“ в скута си седеше съпругът й. Задният двор бе малък и полегат. Край люлката в края му се дърпаха и се смееха две деца. От верандата не можех да определя пола им, но си помислих, че навярно са момче и момиче. Може би дори бяха близнаци, което хвърляше интересна светлина върху участието на баща им, колкото и незначително да беше, в процеса на Кофи. По-близо, по средата на гол участък, осеян с кучешки изпражнения, се виждаше колибка. От кучето нямаше и следа — бе поредният нетипично горещ за сезона ден и предполагах, че навярно дреме вътре.
— Бърт, имаш гости — каза госпожа Хамърсмит.
— Добре — отвърна той. Погледна към мен, погледна към жена си, после обратно към децата си, които очевидно бяха голямата му любов. Беше слаб мъж, почти болезнено слаб, сякаш току-що се съвземаше от тежка болест, и косата му бе започнала да окапва. Съпругата му колебливо го докосна по рамото с червената си, подута от пране длан. Хамърсмит не я погледна, нито протегна ръка да отвърне на жеста й и след секунда жената се отдръпна. Бегло ми мина през ум, че приличат повече на брат и сестра, отколкото на съпрузи — той беше наследил ума, тя красотата, но и двамата по нещо си приличаха, наследственост, от която не може да се избяга. По-късно, когато се прибрах вкъщи, разбрах, че изобщо не са си приличали — причината, поради която ми се бе сторило така, се криеше в последиците от стреса и скръбта, изписани по лицата им. Странно, как болката оставя отпечатъка си върху нас и ни кара да изглеждаме като едно семейство.
— Искате ли нещо разхладително, господин… — попита тя.
— Казвам се Еджкоум — отвърнах аз. — Пол Еджкоум. Да, благодаря ви. Нещо студено ще ми дойде добре, госпожо.
Жената се върна в къщата. Протегнах ръка на Хамърсмит и той за кратко я стисна. Дланта му беше отпусната и студена и той не откъсваше очи от децата в дъното на двора.
— Господин Хамърсмит, аз съм главен надзирател в блок Е в щатския затвор в Студената планина. Това е…
— Зная какво е — прекъсна ме и ме погледна с повече интерес. — Е — главният надзирател на Зеления път лично стои на верандата ми. Какво ви е накарало да изминете осемдесет километра, за да приказвате с един репортер от местния вестник?
— Джон Кофи — отвърнах аз.
Струва ми се, че очаквах някаква енергична реакция (децата, които можеха да са близнаци, подсъзнателно ми въздействаха… както навярно и кучешката колибка — семейство Детерик бяха имали куче), но Хамърсмит само вдигна вежди и отпи от содата си.
— Сега Кофи е ваш проблем, нали?
— Не е голям проблем — казах. — Не обича тъмното и през повечето време плаче, но в нашата работа това не е нещо сериозно. Имаме и по-тежки случаи.
— Плаче много, а? — попита Хамърсмит. — Е, има за какво да плаче. Като се знае какво е направил. Какво точно ви интересува?
— Всичко, каквото можете да ми кажете. Чел съм репортажите ви във вестника, така че искам да науча нещо, за което не сте писали.
Той ме изгледа остро.
— Като например как са изглеждали момиченцата? Като например какво точно е направил с тях? Такива неща ли ви интересуват, господин Еджкоум?
— Не — отвърнах, като се опитвах да говоря спокойно. — Не ме интересуват момичетата на Детерик, сър. Клетите дребосъчета са мъртви. Но Кофи не е — и аз съм заинтригуван от него.
— Добре. Вземете си стол и седнете, господин Еджкоум. Простете ми, ако преди малко съм се държал прекалено рязко, но в хода на работата ми се случва да срещам много лешояди. По дяволите, даже обвиняват самия мен, че често съм се държал като тях. Просто исках да се уверя, че не сте такъв.
— Уверихте ли се?
— Достатъчно, предполагам — с безразличен глас отвърна той. Историята, която ми разказа, е почти същата, като онази, която ви описах — как госпожа Детерик открила празната веранда с откачена от горната панта врата, със захвърлени в ъгъла завивки и с кръв по стъпалата, как синът й и съпругът й тръгнали по следите на престъпника, как събраният отряд ги настигнал и скоро открили Джон Кофи. Как Кофи седял на речния бряг и виел, стиснал труповете в огромните си ръце като големи кукли. Облечен в бяла риза с разкопчана яка и сиви панталони, мършавият репортер говореше с тих, безизразен глас… но очите му нито за миг не се откъсваха от собствените му деца, които се дърпаха, смееха се и се редуваха на люлката в подножието на склона. Някъде по средата на разказа съпругата му се върна с бутилка домашен газиран сироп, студен, гъст и вкусен. Тя остана да послуша известно време, после извика децата горе, защото сладките скоро щели да бъдат готови.