Бях виждал негъра гол в банята и го бях забелязал, да — знаех точно какво има предвид.
— На разстояние са един от друг. Почти като решетка.
— Знаете ли какво означава това?
— Някой жестоко го е бил като дете — отвърнах. — Преди да порасне.
— Но не са успели да избият дявола от него, нали, Еджкоум? Не е трябвало да си хабят пръчката, а просто да го удавят в реката като бездомно коте, не мислите ли?
Предполагам, че би било най-разумно просто да се съглася и да си тръгна, но не можех. Бях го видял. Бях го и почувствал. Бях почувствал докосването на ръцете му.
— Той е… странен — казах. — Но в него като че ли няма каквато и да е агресивност. Зная в какво положение са го открили, но ми е трудно да се съглася с това при всичко, което виждам в блока. Познавам агресивните, господин Хамърсмит. — Имах предвид Уортън, разбира се, Уортън, който душеше Дийн Стантън с веригата на китките си и викаше: „Хе-ей, момчета! Каква веселба, а? Нали?“
Сега репортерът ме гледаше внимателно и леко се усмихваше, недоверчива усмивка, за която не ми пукаше много.
— Не сте дошъл тук, за да получите представа дали може да е убил други момиченца някъде другаде. Дошъл сте, за да разберете дали смятам, че изобщо го е направил. Така е, нали? Признайте си, Еджкоум.
Допих студения си сироп, оставих бутилката върху малката масичка и отвърнах:
— Е? Смятате ли?
— Деца! — извика той, като леко се наведе напред на стола си. — Веднага елате тук горе, за да си вземете сладки! — После се отпусна назад и ме погледна. Леката му усмивка — онази, за която не ми пукаше много — отново беше на устните му. — Ще ви кажа нещо. И ще ме изслушате внимателно, защото може би трябва да го знаете.
— Слушам ви.
— Имахме куче, което се казваше сър Галахад. — Посочи с палец към колибката. — Добро куче. Не породисто, но мило. Спокойно. Готово да ти оближе ръката или да донесе пръчка. Има много помияри като него, нали така?
Свих рамене и кимнах.
— В много отношения добрият помияр е като вашия негър. Свиквате с него и обикновено постепенно започвате да го обичате. Не е полезен с нещо конкретно, но го държите при себе си, защото смятате, че ви обича. И ако имате късмет, господин Еджкоум, наистина е така. Ние със Синтия обаче нямахме късмет. — Той въздъхна — продължителна и някак си суха въздишка, като вятър, прошумолял сред паднали листа. После отново посочи към колибката и аз се зачудих как преди не съм забелязал изоставения й вид или факта, че изпражненията са побелели и отчасти са се разсипали на прах.
— Преди чистех след него — рече Хамърсмит — и редовно поправях покрива на колибката му, за да не му вали вътре. В това отношение сър Галахад също беше като вашия негър, който няма да свърши тези неща сам. Сега не я докосвам и изобщо не съм се приближавал до нея след инцидента… ако може да се нарече инцидент. Отидох с пушката си и го застрелях, но от тогава не съм стъпвал там. Просто не мога. Предполагам, че след време ще го направя. Ще почистя мръсотията и ще разваля колибката му.
Децата най-после се появиха и внезапно почувствах, че не искам да идват — изведнъж това се превърна в последното нещо на света, което желаех. С момиченцето нямаше проблем, но момчето…
Те затрополиха нагоре по стълбите, погледнаха ме, изкикотиха се и тръгнаха към вратата на кухнята.
— Кейлъб — рече Хамърсмит. — Ела тук. Само за миг.
Момиченцето — определено негова близначка, трябва да бяха на една и съща възраст — влезе в кухнята. Момчето се приближи до баща си, свело глава към краката си. Знаеше, че е грозно. Бе само на четири годинки, струва ми се, но това е достатъчна възраст, за да знаеш, че си грозен. Баща му се опита да повдигне брадичката му с два пръста. Отначало момчето се съпротивляваше, но когато Хамърсмит каза „Моля те, синко“ с глас, изпълнен с добрина, кротост и обич, то се подчини.
От косата му се спускаше дълъг, заоблен белег, минаваше през челото му, през мъртвото му и втренчено око и стигаше до ъгъла на устата му, обезобразена от алчната усмивка на комарджия или навярно женкар. Едната му буза беше гладка и нормална, а другата — сгърчена нагоре като отсечен пън. Реших, че е била и пробита, но поне тази рана бе зараснала.
— Запази едното си око — каза Хамърсмит, като нежно галеше с пръсти обезобразената страна на детето. — Предполагам, че има късмет, че не ослепя. Искрено благодарим на Господ и за това. А, Кейлъб?