— Да. Предполагам, че всъщност ужасно искат да видят тъкмо номера с макарата, но и начинът, по който яде онези бонбони, е страшно смешен. И не забравяй кутията от пури. Нали искаш да го носиш в нея, а?
Делакроа взе кутията и пусна нещата вътре, но мишлето настани на рамото си. После с изпъчени гърди излезе от килията и се обърна към Дийн и Хари.
— Идвате ли, момчета?
— Не — отвърна Дийн. — Имаме друга работа. Но ти ги шашни, Дел, покажи им как правите нещата в Луизиана.
— Можеш да се обзаложиш. — На лицето му цъфна усмивка, толкова внезапна и проста в щастието си, че аз усетих известно съчувствие към него, въпреки ужасното нещо, което беше извършил. В що за свят живеехме — що за свят!
Делакроа се обърна към Джон Кофи, с когото бе завързал колебливо приятелство, не много по-различно от стотиците други приятелства в отделението на смъртниците, които бях виждал.
— Шашни ги, Дел — сериозно рече Кофи. — Покажи им всичките му трикове.
Делакроа кимна и вдигна ръка към рамото си. Господин Джингълс се качи върху нея като на платформа и французинът протегна дланта си към килията на Кофи. Негърът показа огромния си пръст и проклет да съм, ако онази мишка не протегна шия и не облиза върха му също като куче.
— Хайде, Дел, стига си се мотал — каза Бруталния. — Онези хора са се отказали от вечерята си у дома, за да гледат триковете на мишката ти. — Това, разбира се, не беше вярно — Андерсън оставаше до осем часа всяка вечер, а надзирателите, които бе довлякъл да гледат „представлението“ на Делакроа, оставаха до единайсет-дванайсет, в зависимост от графика си. Политикът от щатската столица най-вероятно щеше да се окаже някой разсилен със заета за случая вратовръзка. Но французинът нямаше как да знае всичко това.
— Готов съм — рече той с простотата на голяма звезда, която някак си е успяла да запази здравия си разум. — Да вървим. — И когато Бруталния го поведе по Зеления път с господин Джингълс, настанил се на рамото на дребния човечец, Делакроа за пореден път затръби: — Messieurs et mesdames! Bienvenue au cirque de mousie! — И все пак, макар и потънал до такава степен в света на собствената си фантазия, той надалече заобиколи Пърси и му хвърли недоверчив поглед.
Хари и Дийн застанаха пред празната килия срещу тази на Уортън (тази знаменитост в общи линии продължаваше да кротува). Те наблюдаваха как Бруталния отключва вратата към вътрешния двор, в който ги очакваха още двама надзиратели, и повежда Делакроа навън за представлението му пред големите клечки на затвора в Студената планина. Изчакахме вратата отново да се заключи и после погледнах към кабинета си. Онази сянка все още се виждаше върху пода, слаба като на жена, и аз се радвах, че французинът бе прекалено развълнуван, за да я забележи.
— Излизай — казах аз. — И дайте да действаме бързо, момчета. Искам да направим две репетиции, а нямаме много време.
Със светнали очи и възбуден както винаги, старият Ту-Ту излезе от кабинета ми, тръгна към килията на Делакроа и мина през отворената врата.
— Седя — рече той. — Седя, седя, седя.
Ето го истинският цирк, помислих си аз и за миг затворих очи. Всъщност истинският цирк беше тук, а всички ние просто бяхме дресирани мишки. После избих мисълта от главата си и започнахме да репетираме.
8.
Първата репетиция мина както трябва, втората също. Пърси се справи по-добре, отколкото се бях надявал и в най-безумните си мечти. Това не означаваше, че когато настъпеше моментът французинът да извърви Пътя всичко наистина ще е наред, но беше значителна крачка в правилната посока. Дойде ми наум, че е така, защото Уетмор най-после прави нещо, което наистина му допада. Това ме накара да изпитам презрение, но го сподавих. Какво значение имаше? Той щеше да сложи шапката на Делакроа и да извика да включат генератора, а после и двамата вече нямаше да ги има. Ако това не бе щастлив край, какво тогава? Пък и, както отбеляза Мурс, вътрешностите на Делакроа щяха да се изпържат независимо кой ръководеше екзекуцията.
И все пак Пърси се прояви добре в новата си роля и го разбираше. Разбирахме го всички. Що се отнасяше до мен, изпитвах твърде силно облекчение, за да го презирам прекалено много, поне за момента. Като че ли всичко щеше да мине нормално. Още повече ме облекчаваше фактът, че Пърси наистина се вслушваше в онова, което му предлагахме да направи, за да се представи още по-добре или поне да не допусне някаква издънка. Ако искате да знаете истината, това ни изпълни с ентусиазъм — дори Дийн, който обикновено гледаше да е надалеч от Пърси… както физически, така и психически, ако можеше. Предполагам, че не бе изненадващо — за повечето хора няма нищо по-ласкателно от това някой младеж наистина да обръща внимание на съветите им и ние не правехме изключение. В резултат никой от нас не забеляза, че Дивия Бил Уортън вече не зяпа към тавана. Аз също не го бях видял, но знаех какво прави. Наблюдаваше ни докато стояхме до бюрото на дежурния, говорехме си празни приказки и давахме съвети на Пърси. Давахме му съвети! А той се преструваше, че ни слуша! Много смешно, като се има предвид какво стана после!