Дел седеше с пъстрата макара в ръка и ни гледаше за момента забравил собственото си положение.
— Взимат само най-умните мишки — предупреди го Бруталния, — онези, които могат да правят трикове. При това не трябва да са бели, защото това са домашни мишки.
— Домашни мишки, да, можеш да се обзаложиш! — нервно изрече Делакроа. — Мразя ги тези домашни мишки!
— И там — продължи Бруталния с поглед, зареян в собственото си въображение, — влизаш в онази палатка…
— Да, да, като в cirque! Входът плаща ли се?
— Поднасяш ли ме? Разбира се, че се плаща. По десет цента за възрастни и по два за деца. И вътре има цял град, направен от бакелитови кутии и ролки тоалетна хартия, с прозорци от целофан, така че да можеш да виждаш какво правят вътре…
— Да! Да! — Французинът вече бе в екстаз. Той се обърна към мен. — Какво е целофан?
— Като на вратичката на печка, през която можеш да гледаш вътре — обясних му аз.
— Ами да! Страхотно! — Той махна с ръка на Бруталния да продължи и малките лъскави очички на господин Джингълс светкавично се завъртяха, за да не изпуснат от поглед макарата. Беше много смешно. Пърси се приближи още малко, сякаш за да вижда по-добре, и забелязах, че Джон Кофи се мръщи към него, но бях прекалено увлечен от измислиците на Хауъл, за да му обърна внимание. Всичко това издигаше изкуството да казваш на осъдения онова, което иска да чуе, на по-високо равнище и повярвайте ми, аз искрено се възхищавах на колегата си.
— Е — продължи той, — бакелитовият град на мишките е интересен, но онова, по което хлапетата направо са луди, е Циркът на звездите в Градчето на мишките. В него животинчетата се люлеят на трапец, търкалят онези малки цилиндри, подреждат монети…
— Да, това е! Това е мястото за господин Джингълс! — прекъсна го Делакроа. Очите му блестяха, а страните му бяха силно зачервени. Дойде ми наум, че Брутъс Хауъл е своего рода светец. — Най-после ще си истинска циркова мишка, господин Джингълс! Ще живееш в Градчето на мишките във Флорида! Ура!
Той хвърли макарата по-силно от преди. Тя се удари ниско в стената, отскочи и прелетя през решетките на килията му, за да падне на Пътя. Господин Джингълс се хвърли след нея и Пърси се възползва от шанса си.
— Недей, глупак такъв! — извика Бруталния, но Уетмор не му обърна внимание. Точно когато мишлето стигна до макарата — прекалено съсредоточено върху нея, за да забележи, че старият му враг е наблизо — Пърси стовари подметката на твърдата си черна обувка върху него. Ясно се чу изпукването от строшения гръбнак на животинчето и от устата му бликна кръв. Малките му тъмни очички изскочиха от орбитите си и в тях долових изненада и агония, които бяха прекалено човешки.
Делакроа изкрещя от ужас и мъка. Той се хвърли към вратата на килията си и протегна ръце колкото можеше по-надалеч между решетките, без да престава да вика името на мишката.
Пърси се обърна към него усмихнат, а после и към нас тримата.
— Ето. Знаех си, че рано или късно ще го пипна. Всъщност беше въпрос единствено на време. — После се извърна и без да бърза, се отдалечи по Зеления път, като остави господин Джингълс да лежи на линолеума в увеличаващата се локва кръв.
IV. Ужасната смърт на Едуар Делакроа
1.
Освен всичко останало, което пиша, откакто се преместих да живея в „Джорджийските борове“, аз си водя дневник — нищо особено, само по няколко изречения на ден, предимно за времето — и снощи го прегледах. Просто исках да видя колко месеци са минали, откакто внуците ми Кристофър и Даниъл повече или по-малко насила ме принудиха да дойда тук. „За твое добро, дядо“ — казаха те. Разбира се. Нима хората не казват най-често тъкмо тези думи, когато най-после решат да се избавят от проблем, който ходи и приказва?
Оказаха се малко повече от две години. Ужасното е, че не зная дали чувствам този период като две години, дали като по-дълъг или като по-кратък. Усещането ми за време като че ли се топи, като снежен човек през януарско затопляне. Сякаш времето, такова, каквото винаги е било — източно стандартно време, лятно време, работно време вече не съществува. Тук властва единствено времето на „Джорджийските борове“, което означава старческо време и време за опикаване на леглото. Всичко останало… е изчезнало.
Това е ужасно опасно място. Отначало човек не го разбира, отначало си мисли, че само е скучно, също толкова опасно, колкото и забавачница по време на следобеден сън, но е опасно, наистина. Откакто дойдох тук, видях много хора да се плъзгат към старческата сенилност и понякога те не просто се плъзгат — понякога потъват със скоростта на разбита подводница. Повечето идват тук нормални — с помътнели очи и неспособни да ходят без бастун, може би и с малко по-недържелив мехур, но иначе нормални — и после нещо става с тях. Месец по-късно просто седят в стаята с телевизора, зяпат Опра Уинфри с празен поглед и отпусната челюст и забравят в наведената си ръка чашата с портокалов сок, който се излива на земята. Месец след това трябва да им казвате имената на децата им, когато им идват на свиждане. А месец след това трябва да им напомняте техните проклети имена. Нещо им става, да — става им времето на „Джорджийските борове“. Времето тук е като слаба киселина, която първо изтрива паметта ви, а после и желанието ви за живот.