Трябва да се борите с него. Точно това казах на Илейн Конъли, моята добра приятелка. Вече съм по-добре, откакто започнах да пиша за онова, което се случи с мен през 1932 — годината, през която на Зеления път дойде Джон Кофи. Някои от спомените ми са ужасни, но усещам, че изострят ума ми и съзнанието ми както нож молив, и това кара болката да си струва. Само писането и спомените обаче не са достатъчни. Освен това имам и тяло, колкото и изхабено и гротескно да е, и го упражнявам, доколкото ми позволяват силите. Отначало беше трудно — старците като мен не си падат много по движенията, когато става дума за упражнения заради самите упражнения — но сега, след като разходките ми имат цел, вече ми е по-лесно.
Излизам навън преди закуска — през повечето дни веднага щом се съмне — за първата си разходка. Тази сутрин валеше и от влагата ме болят ставите, но аз взех един дъждобран от закачалката до кухненската врата и въпреки всичко излязох. Когато човек има цел, просто трябва да го прави и лошо, ако го боли. Но някои неща компенсират всичко. Главното е, че така запазваш усещането си за действително време, обратно на времето на „Джорджийските борове“. Пък и аз обичам дъжда въпреки болките. Особено рано сутрин, когато денят започва и изглежда изпълнен с възможности дори за такова изхабено старо момче като мен.
Минах през кухнята, спрях да си изпрося две препечени филийки хляб от една от сънените готвачки и после излязох. Пресякох игрището за крокет, после буренясалото игрище за голф. Зад него има горичка с тясна, виеща се през нея пътека и две бараки, които вече не се използват и тихо се разпадат. Бавно тръгнах по пътеката, заслушан в равномерното тайно почукване на дъжда по боровете, като дъвчех парченце хляб с няколкото останали ми зъба. Краката много ме боляха. Вдишвах влажния въздух колкото можех по-надълбоко — поемах го като храна.
И когато стигнах до втората стара барака, влязох вътре и свърших каквато работа имах там.
Когато двайсет минути по-късно излязох обратно на пътеката, почувствах, че стомахът ми се бунтува от глад, и си помислих, че бих могъл да хапна нещо по-съществено от препечения хляб. Овесена каша, навярно даже бъркани яйца с наденичка отстрани. Обичам наденичките, винаги съм ги обичал, но напоследък, ако изям повече от една, ме заболява стомахът. Една обаче е съвсем безопасна. После, когато си напълня стомаха и влажният въздух все още освежава ума ми (или поне така се надявах), щях да отида в солариума и да напиша за екзекуцията на Едуар Делакроа. Щях да го направя колкото можех по-бързо, за да не загубя куража си.
Когато пресякох игрището за крокет към вратата на кухнята, си мислех за господин Джингълс — как Пърси Уетмор го размаза с крак и му строши гръбнака и как Делакроа закрещя, щом разбра какво е направил врагът му — и не забелязах, че зад контейнера за смет се е скрил Брад Долън, докато не протегна ръка й не ме хвана за китката.
— Малка разходка, а, Поли? — попита той.
Рязко се отдръпнах и се освободих от ръката му. Отчасти просто защото се бях стреснал — всеки би се отдръпнал, когато го стреснат — но това не беше единствената причина. Мислех си за Пърси Уетмор, спомнете си, а Брад винаги ми е приличал на него. Донякъде това се дължи на начина, по който постоянно ходи с книжле в джоба (при Пърси това винаги бе някакво списание, а при Брад — книжлета с вицове, които са смешни само за глупаците и подлеците), донякъде на факта, че се държи като Цар лайно от Лайняната планина, но най-вече защото е злобен и обича да причинява болка.
Току-що беше дошъл на работа, разбрах аз, дори още не се бе преоблякъл в униформените си бели дрехи. Носеше джинси и евтина каубойска риза. В едната си ръка държеше останките от сладка, отмъкната от кухнята. Беше се скрил под стрехата, за да я изяде, без да се намокри. И за да може да ме наблюдава, вече съм съвсем сигурен в това. Съвсем сигурен съм и в още нещо: ще трябва да следя господин Брад Долън. Той не ме харесва много. Не зная защо, но никога не съм разбирал и защо Пърси Уетмор не харесваше Делакроа. „Не харесвам“ всъщност е твърде слаб израз. Пърси намрази Дел до смърт още от първия миг, в който дребният французин дойде на Зеления път.