— Какъв е този дъждобран, Поли? — попита той, като леко перна с ръка яката. — Не е твой.
— Взех го от коридора пред кухнята — отвърнах. Мразя да ме нарича Поли и ми се струва, че той го знае, но проклет да съм, ако му доставя удоволствието да го покажа. — Имаше много. Не му правя нищо, нали? В края на краищата е предназначен точно за дъжд.
— Но не е предназначен за теб, Поли. — Отново леко перна яката. — Това е въпросът. Тези дъждобрани са за служителите, а не за вас.
— Все пак не разбирам кого съм ощетил с това, че съм го взел.
Той ми отправи злобна усмивка.
— Не става въпрос за щетите, а за правилата. Какъв би бил животът без правила? Поли, Поли, Поли. — Брад поклати глава, сякаш самият факт, че ме гледа, го кара да съжалява, че е жив. — Навярно си мислиш, че стар глупак като теб вече не трябва да спазва правилата, но това просто не е вярно. Поли.
Усмихваше ми се. Не ме харесваше. Може би даже ме мразеше. И защо? Не зная. Понякога няма причина. И точно това е страшното.
— Ами, съжалявам, ако съм нарушил правилата. — Думите ми прозвучаха като хленчене, малко остро, и в този момент се мразех заради това, но съм стар, а старите хора лесно се разхленчват. Старите хора лесно се плашат.
Брад кимна.
— Приемам извинението ти. Сега върви да го оставиш на мястото му. Така или иначе нямаш работа навън на дъжда. Особено в онази гора. Ами ако се подхлъзнеш, паднеш и си счупиш старите кокали? А? Кой мислиш ще трябва да те мъкне после нагоре по хълма?
— Не зная — отвърнах аз. Просто исках да се махна от него. Колкото повече го слушах, толкова повече ми напомняше на Пърси. Уилям Уортън, побърканият, който дойде на Зеления път през есента на трийсет и втора, веднъж хвана Пърси и го уплаши толкова силно, че той си подмокри гащите. „Само да кажете на някого за това — ни предупреди после, — и още следващата седмица ще сте на опашката в бюрото за безработни.“ Сега, след толкова много години, почти мога да чуя как Брад Долън казва същите думи със същия глас. Сякаш като пиша за старото време, съм отключил някаква скрита врата, свързваща миналото с настоящето — Пърси Уетмор с Брад Долън, Джанис Еджкоум с Илейн Конъли, затвора „Студената планина“ със старческия дом „Джорджийски борове“. И ако тази мисъл не ми попречи да заспя довечера, предполагам, няма да успее и каквото и да е друго.
Понечих да вляза през вратата на кухнята и Брад отново ме хвана за китката. Не зная за преди, но този път го правеше нарочно и ме стискаше така, че да ме заболи. Непрекъснато оглеждаше наоколо, за да се увери, че в ранната утринна влага няма никого, че няма кой да види как мъчи един от старците, за които се предполага, че трябва да се грижи.
— Какво правиш по онази пътека? — попита той. — Зная, че не ходиш там да си биеш чекии, тези дни отдавна са минало за теб, така че какво правиш?
— Нищо — отвърнах аз, като си повтарях да запазя спокойствие, да не му показвам каква болка ми причинява и да запазя спокойствие, да си спомня, че е споменал само за пътеката, че не знае за бараката. — Просто се разхождам. За да си проясня мозъка.
— Прекалено късно е за това, Поли, мозъкът ти никога повече няма да е ясен. — Отново стисна тънката ми старческа китка, натисна крехките ми кости и очите му постоянно шареха, за да се увери, че не го наблюдават. Брад не се страхуваше от това, че нарушава правилата — боеше се единствено да не го хванат, като ги нарушава. В това отношение също приличаше на Пърси Уетмор, който никога не оставяше човек да забрави, че е племенник на губернатора. — За старец като теб е цяло чудо, че си спомняш кой си. Адски си стар. Даже за музей като този. Май те е страх, Поли.
— Пусни ме — казах аз, като се опитвах да не хленча. Не само за да запазя гордостта си. Мислех си, че това може да го възбуди, както миризмата на пот понякога кара злото куче което иначе само би изръмжало да захапе. Това ме накара да се сетя за репортера, който отрази процеса на Кофи. Той беше ужасен човек на име Хамърсмит и най-ужасното в него бе, че самият той не го разбираше.
Вместо да ме пусне, Долън отново стисна китката ми. Простенах. Не исках да го направя, но не успях да се сдържа. Болеше ме цялото тяло, чак до глезените.
— Какво правиш там, Поли? Кажи ми.
— Нищо! — отвърнах аз. Не плачех, още не, но се страхувах, че скоро мога да се разплача, ако продължаваше да ме стиска така. — Нищо, просто се разхождам, обичам да се разхождам, пусни ме!