Той ме пусна, но само колкото да успее да хване другата ми ръка. Дланта ми беше затворена.
— Отвори я рече Брад, — дай на татко да види.
Отворих я и той изсумтя от отвращение. В дланта ми бяха само останките от втората препечена филийка. Бях свил дясната си ръка, когато той започна да стиска лявата ми, и по пръстите ми имаше масло — е, маргарин, тук няма истинско масло, разбира се.
— Влизай вътре да си измиеш проклетите ръце — каза, отстъпи назад и отново отхапа от сладката си. — Господи.
Качих се по стълбите. Краката ми трепереха, сърцето ми биеше като двигател с пропускащи клапи и с раздрънкани стари бутала. Когато хванах дръжката на вратата, която щеше да ме отведе в кухнята — и в безопасност — Долън рече:
— Ако кажеш на някого, че съм ти стискал бедната стара китка, Поли, аз ще им кажа, че си имал халюцинации. Най-вероятно начало на старческа деменция. И знаеш, че ще ми повярват. Ако имаш синини, ще си помислят, че сам си си ги направил.
Да. Всичко това бе вярно. И за пореден път можеше да го казва Пърси Уетмор, Пърси, който някак си беше останал млад и подъл, докато аз бях станал стар и уязвим.
— Няма да кажа на никого — измърморих. — Нямам какво да казвам.
— Точно така, старо сладурче. — Гласът му бе спокоен и подигравателен, глас на кретен, който си мисли, че винаги ще е млад. — И ще разбера какво правиш. Непременно. Чуваш ли ме?
Чувах го, да, но нямаше да му направя удоволствието да го кажа. Влязох вътре, минах през кухнята (сега можех да усетя миризмата на пържени яйца с наденички, но вече нямах апетит) и върнах дъждобрана на закачалката. После се качих по стълбите в стаята си, като си почивах на всяка крачка, за да дам на сърцето си възможност да се успокои, и събрах нещата си за писане.
Слязох в солариума и тъкмо сядах на малката масичка до прозорците, когато приятелката ми Илейн надникна през вратата. Изглеждаше уморена и, помислих си аз, болна. Беше сресала косата си, но все още бе по халат. Ние, старите сладури, не държим много на формалностите — обикновено просто не можем да си ги позволим.
— Не искам да ти преча — каза тя, — виждам, че се готвиш да пишеш…
— Не бъди глупава — прекъснах я аз. — Имам повече време, отколкото има Картър, за да си пие хапчетата за черния дроб. Хайде, влизай.
Тя влезе, но остана до вратата.
— Просто не можах да заспя и преди малко случайно погледнах през прозореца си… и…
— И си видяла двамата с господин Долън кротко да си бъбрим — казах аз. Надявах се само да ни е видяла, прозорецът й да е бил затворен и да не ме е чула как хленча пред Брад да ме пусне.
— Не ми изглеждаше кротък и приятелски — заяви тя. — Пол, той разпитваше за теб. Разпитваше и мен предишната седмица. Тогава не му обърнах особено внимание, помислих си, че просто обича да си пъха гадния дълъг нос в работата на другите, но сега се чудя.
— Разпитвал е за мен? — Надявах се думите ми да не са издали тревогата ми. — Какво те е питал?
— Къде се разхождаш например. И защо се разхождаш.
Опитах се да се засмея.
— Ето един човек, който не вярва в упражненията, това поне е ясно.
— Смята, че имаш някаква тайна. — Тя замълча за миг. — Аз също.
Отворих уста — не зная какво щях да кажа — но Илейн вдигна възлестата си и в същото време странно красива ръка, преди да успея да изрека и дума.
— Ако е така, не искам да зная нищо, Пол. Това си е твоя работа. Възпитана съм да мисля така, но не всички са като мен. Бъди предпазлив. Това е всичко, което искам да ти кажа. А сега те оставям да си вършиш работата.
Тя се обърна да си тръгне, но преди да излезе навън, аз я повиках по име. Илейн ми отправи въпросителен поглед.
— Щом свърша онова, което пиша… — започнах, после леко поклатих глава. Не се изразявах точно. — Ако свърша онова, което пиша, ще го прочетеш ли?
Тя като че ли се замисли, после ме погледна с усмивка, която би накарала всеки мъж светкавично да се влюби, дори мъж на моята възраст.
— Това ще е чест за мен.
— По-добре почакай първо да го прочетеш, преди да приказваш за чест — отвърнах аз, като си помислих за смъртта на Делакроа.
— Въпреки всичко ще го прочета — рече Илейн. — До последната дума. Обещавам. Но първо трябва да го довършиш.
После излезе, но мина много време, преди да напиша каквото и да е. Седях зазяпан през прозорците почти цял час, почуквах с писалката отстрани по масата, гледах как сивият ден малко се прояснява, мислех си за Брад Долън, който ме наричаше „Поли“ и никога не се уморяваше от тъпите си вицове, мислех си за онова, което ми бе казала Илейн Конъли. „Смята, че имаш някаква тайна. Аз също.“