А може би и аз. Да, може би аз също. И разбира се, Брад Долън иска да се добере до нея. Не защото мисли, че е нещо важно (и това е така, освен, предполагам, за самия мен), а защото смята, че много старите хора като мен не би трябвало да имат тайни. Нито да взимат дъждобраните от закачалката пред кухнята, нито да имат тайни. И не възприема идеята, че ние все още сме хора. А защо не трябва да ни се позволява такава идея? Той не знае. В това отношение също прилича на Пърси.
Ето как мислите ми като река, която прави неочакван завой, най-сетне ме върнаха там, докъдето бях стигнал в момента, в който Брад Долън протегна ръка изпод стрехата на кухнята и ме сграбчи за китката: до Пърси, до подлия Пърси Уетмор и до това как отмъсти на човека, който му се беше присмял. Делакроа хвърли пъстрата си макара — онази, която господин Джингълс му връщаше — и тя изскочи от килията му, за да падне в коридора. Нямаше нужда от нищо повече — Пърси се възползва от шанса си.
2.
— Недей, глупак такъв! — извика Бруталния, но Уетмор не му обърна внимание. Точно когато мишлето стигна до макарата прекалено съсредоточено върху нея, за да забележи, че старият му враг е наблизо — Пърси стовари подметката на твърдата си черна обувка върху него. Ясно се чу изпукването от строшения гръбнак на господин Джингълс и от устата му бликна кръв. Малките му тъмни очички изскочиха от орбитите си и в тях долових изненада и агония, които бяха прекалено човешки.
Делакроа изкрещя от ужас и мъка. Той се хвърли към вратата на килията си и протегна ръце колкото можеше по-надалеч между решетките, без да престава да вика името на мишката.
Пърси се обърна усмихнат към него и към нас с Бруталния:
— Ето. Знаех си, че рано или късно ще го пипна. Всъщност беше въпрос единствено на време. — После се извърна и се отдалечи по Зеления път, като остави господин Джингълс да лежи на пода. Червената му кръв се разливаше по зеления линолеум.
Дийн се изправи от бюрото на дежурния, като блъсна коляното си в страничната му дъска и картите се разпиляха на земята. Но нито той, нито Хари, който тъкмо се готвеше да излиза, обърнаха и най-малко внимание на това.
— Какво направи сега? — извика Стантън на Пърси. — Какво, по дяволите, направи сега, идиот такъв?
Пърси не отвърна. Той мина покрай бюрото, без да каже нито дума, приглаждайки косата си с пръсти. После влезе в кабинета ми и отиде в склада. Вместо него отговори Уилям Уортън:
— Шефе Дийн? Според мен онова, което направи, беше урок за онзи французин, че не е много благоразумно да му се смее.
Уортън се разсмя. Това бе искрен, селски смях, енергичен и дълбок. През онзи период от живота си съм срещал хора (повечето от тях много опасни), които изглеждат нормални само когато се смеят. Дивия Бил Уортън беше един от тях.
Отново погледнах към мишката. Бях замаян. Все още дишаше, но по тънките й мустачки имаше капчици кръв и погледът на допреди малко блестящите й очи помътняваше. Бруталния взе пъстрата макара, погледна я, после погледна към мен. Изглеждаше толкова объркан, колкото се чувствах и аз. Зад нас Делакроа продължаваше да крещи от мъка и болка. Проблемът не бе само в мишката, разбира се — Пърси беше пробил дупка в защитната стена на французина и сега целият му ужас се изливаше навън през нея. Но господин Джингълс представляваше средоточието на тези скрити чувства и бе страшно да слушаш Делакроа.
— О, не — плачеше Дел насред виковете, нечленоразделните молби и молитвите си на луизиански френски. — О, не, о, не, клетият господин Джингълс, клетият господин Джингълс, о, не.
— Дай ми го.
Вдигнах поглед, озадачен от този дълбок глас, отначало без да разбирам на кого принадлежи. Видях Джон Кофи. Подобно на Делакроа той беше пъхнал ръце между решетките на килията си, но за разлика от Дел не ги размахваше. Просто протягаше разтворените си длани колкото можеше по-напред. Позата му бе съзнателна, почти настойчива. В гласа му се долавяше същото и предполагам именно поради тази причина отначало не разбрах, че е на Кофи. Изглеждаше съвсем различен от загубената, сълзлива душа, обитавала килията му през последните няколко седмици.
— Дай ми го, господин Еджкоум! Докато още има време!
Тогава си спомних какво бе направил с мен и разбрах. Предполагах, че нямаше да му навреди, но не мислех и че ще има някаква полза. Когато взех мишката, аз потръпнах от усещането — от козинката й стърчаха толкова много натрошени кости, че приличаше на възглавничка за карфици. Това не беше уринарна инфекция. И все пак…
— Какво правиш? — попита ме Бруталния, когато поставих господин Джингълс върху огромната дясна длан на Кофи. — Какво, по дяволите?