Негърът приближи мишката към себе си. Тя лежеше неподвижно в ръката му. Опашката й висеше между палеца и показалеца му и леко потрепваше във въздуха. После Кофи покри дясната си длан с лявата и оформи нещо като купичка, в която мишката лежеше. Вече не можехме да виждаме самия господин Джингълс, а само опашката му, увиснала и с потрепващ край като отслабващо махало. Кофи вдигна шепи към лицето си и изпъна пръстите на дясната си ръка, сякаш бяха затворнически решетки. Опашката на мишлето сега висеше от тази страна на ръцете му, която бе откъм нас.
Бруталния застана до мен, все още стиснал пъстрата макара между пръстите си.
— Какво си мисли, че прави?
— Шт — казах аз.
Делакроа беше престанал да крещи.
— Моля те, Джон — прошепна той. — О, Джони, помогни му, моля те, помогни му, о, s’il vous plait!
Дийн и Хари дойдоха при нас. Хари все още държеше в ръка старото ни тесте карти.
— Какво става? — попита Дийн, но аз само поклатих глава. Имах чувството, че отново съм хипнотизиран, и проклет да съм, ако наистина не бях.
Кофи допря уста между два от пръстите си и рязко вдиша. За миг всички движения увиснаха във въздуха. После гигантът отдръпна глава от ръцете си и видях лицето на човек, който изглежда фатално болен или страдащ от ужасни болки. Очите му гледаха пронизително и блестяха, горните му зъби хапеха пълната му долна устна, тъмното му лице беше избледняло и придобило неприятния цвят на пепел, примесена с кал. Дълбоко от гърлото му се разнесе задавен звук.
— Мили Боже! — прошепна Бруталния. Очите му заплашваха да изскочат от орбитите си.
— Какво? — почти излая Хари. — Какво?
— Опашката! Не я ли виждате? Опашката!
Опашката на господин Джингълс вече не приличаше на отслабващо махало — тя енергично пляскаше насам-натам като опашката на котка, която е тръгнала на лов за птички. И тогава от затворените шепи на Кофи се разнесе познатото ни писукане.
Кофи отново издаде онзи задавен звук, после обърна глава настрани като човек, който е изкашлял храчка и се готви да я изплюе. Вместо това той издиша от устата и носа си облак от черни насекоми — мисля, че бяха насекоми и другите казваха същото, но и до днес не съм сигурен.
— Господи, какво е това? — остро и уплашено попита Дийн.
— Всичко е наред — чух се да казвам. — Не се паникьосвайте, всичко е наред, след няколко секунди ще изчезнат.
Както тогава, когато Кофи бе изцелил уринарната ми инфекция, „мушичките“ побеляха и изчезнаха.
— По дяволите — промълви Хари.
— Пол? — колебливо попита Бруталния. — Пол?
Кофи отново изглеждаше добре — като човек, който най-после е изкашлял заседналото в гърлото му парче месо. Той се наведе, допря шепи до пода, надникна през пръстите си и после ги отвори. От тях излезе жив и здрав господин Джингълс — с абсолютно прав гръбнак, без нито една подутина, която да стърчи от козината му. Той спря за миг до вратата, после прекоси Зеления път до килията на Делакроа. Докато тичаше, забелязах, че по мустачките му все още има капчици кръв.
Французинът го грабна, като се смееше и плачеше едновременно, и покри мишката с шумни целувки. Дийн, Хари и Бруталния гледаха занемели. После Бруталния пристъпи напред и подаде пъстрата макара през решетките. Отначало французинът не я забеляза — беше прекалено погълнат от господин Джингълс. Приличаше на баща, чийто син се е спасил от удавяне. Бруталния го потупа по рамото с макарата. Дел я видя, взе я и отново се върна към животинчето. Галеше го по козинката и го поглъщаше с очи, сякаш трябваше постоянно да се уверява, че мишлето му е добре, че е живо и здраво.
— Пусни я — рече Бруталния. — Искам да видя как тича.
— Той е добре, шефе Хауъл, добре е, слава Богу…
— Пусни я — повтори Бруталния. — Послушай ме, Дел.
Очевидно неохотно, очевидно без да иска отново да изпуска от ръцете си господин Джингълс, поне засега, Делакроа се наведе. После съвсем лекичко хвърли макарата. Тя се претърколи по пода на килията, мина покрай кутията от пури и стигна до стената. Мишлето я следваше, но не със същата скорост, с която бе тичало преди. Като че ли куцаше малко с лявото си задно краче и това ме порази най-силно — предполагам именно това правеше всичко реално. Онова леко накуцване.
Мишката обаче стигна до макарата, стигна без никакви проблеми, и със стария си ентусиазъм започна да я бута с муцунка обратно към Делакроа. Обърнах се към Джон Кофи, който стоеше до вратата на килията си и се усмихваше. Усмивката му беше уморена и не бих я нарекъл наистина щастлива, но напрегнатата настойчивост, която бях видял на лицето му, бе изчезнала, както и изражението на болка и страх, сякаш се задушава. Това пак си беше нашият Джон Кофи с малко отнесеното изражение и със странните си, вперени някъде надалеч очи.