— Ти му помогна — казах аз. — Нали, голямо момче?
— Точно така — отвърна Кофи. Усмивката му стана малко по-широка и за миг-два наистина бе щастлива. — Помогнах му. Помогнах на мишока на Дел. Помогнах на… — Той провлачи последната дума, неспособен да си спомни името.
— На господин Джингълс — подсети го Дийн. Той напрегнато и удивено гледаше към Джон, сякаш очакваше негърът да избухне в пламъци или може би да полети из килията си.
— Точно така — каза Кофи. — На господин Джингълс. Той е циркова мишка. Ще живее зад целофанови прозорци.
— Можеш да се обзаложиш — отвърна Хари, който също гледаше към него. Зад нас Делакроа лежеше на койката си със своя любимец, който бе седнал на гърдите му. Дел тихо му пееше някаква френска песен, която звучеше като приспивна.
Кофи погледна нататък по Зеления път към бюрото на дежурния и към вратата, която водеше към кабинета ми и към склада зад него.
— Шефът Пърси е лош — каза той. — Шефът Пърси е подъл. Стъпи върху мишока на Дел. Стъпи върху господин Джингълс.
И тогава, преди да успеем да му отвърнем каквото и да е — ако изобщо можехме да се сетим какво да му отвърнем — той се върна на койката си, легна и се обърна с лице към стената.
3.
Пърси стоеше с гръб към нас, когато двайсетина минути по-късно двамата с Бруталния влязохме в склада. Върху лавицата над коша, в който държахме мръсните си униформи (а понякога и цивилни дрехи — в затворническата пералня не се интересуваха какво перат), беше намерил кутия с паста за лъскане на мебели и лъскаше дъбовите облегалки и крака на електрическия стол. Навярно ви звучи странно, може би дори страшно, но за нас с Бруталния това бе най-нормалното нещо, което той беше правил цяла вечер. Утре Стария Светльо щеше да има публика и Уетмор поне привидно щеше да командва парада.
— Пърси — тихо казах аз.
Той се обърна и престана да си тананика, щом ни погледна. Не видях страха, който очаквах, поне отначало. Осъзнах, че Пърси изглежда някак си по-възрастен. И, помислих си аз, Джон Кофи бе прав. Изглеждаше подъл. Подлостта е като наркотик — никой на света няма повече право от мен да каже това — и реших, че след известно време на опити Пърси в крайна сметка се е пристрастил към него. Онова, което беше сторил с мишката на Делакроа, му харесваше. Още повече му бяха харесали ужасените крясъци на французина.
— Недей да започваш с това — почти любезно рече той. — Искам да кажа, хей, та това беше само една мишка. И както отлично знаете, мястото й никога не е било тук.
— Мишката е добре — отвърнах аз. Сърцето ми силно биеше в гърдите, но се насилвах да говоря спокойно, почти с безразличие. — Съвсем добре. Пак тича, писука и гони макарата. И една мишка не можеш да убиеш като хората, както и с всичко останало, което вършиш тук.
Той ме гледаше, удивен и невярващ на ушите си.
— И очакваш да ти повярвам? Проклетото животно изхрущя! Чух го! Така че можеш просто да…
— Млъкни.
Той ме зяпна с широко отворени очи.
— Какво? Какво ми каза?
Направих крачка към него. Усещах как вената по средата на челото ми пулсира. Не можех да си спомня кога за последен път съм бил толкова разгневен.
— Не се ли радваш, че господин Джингълс е добре? След като толкова много си приказвахме, че работата ни е да пазим спокойствието на затворниците, особено когато краят им приближава, аз си мислех, че ще се радваш. Че ще изпитваш облекчение. Тъй като Дел утре трябва да извърви Пътя и всичко останало.
Пърси премести очи от мен към Бруталния и престореното му хладнокръвие се замени от неувереност.
— Каква игра, по дяволите, момчета, си мислите, че играете? — попита.
— Това не е игра, приятел — отвърна Бруталния. — Ти си мислиш, че е така… е, това е просто още една от причините, поради които не може да ти се вярва. Искаш ли да знаеш цялата истина? Струва ми се, че си много тъжен случай.
— Само почакайте — каза Пърси. Сега гласът му се връщаше към обичайното си звучене. В края на краищата страхът отново се промъкваше в него — страх от онова, което можехме да поискаме от него, страх от онова, което може би се готвехме да направим. Това ме радваше. Щеше да ни помогне да се справим по-лесно с него. — Познавам някои хора. Важни хора.
— Така твърдиш ти, но си такъв фантазьор — рече Бруталния. Като че ли бе на ръба да се разсмее.
Пърси пусна парцала за лъскане върху седалката на стола, към облегалките и краката на който бяха закачени скоби.
— Аз убих онази мишка — не съвсем уверено каза той.