— Хайде да свършваме с това — предложих аз. — Нали не искаш да останеш тук повече, отколкото ние искаме да останеш?
— Мразя това място! — избухна той. — Не мога да търпя начина, по който се отнасяте към мен! Не ми давате никакви възможности!
Последното беше далеч от истината, но прецених, че не е време да споря.
— Но не обичам и да ме тормозят. Баща ми ме е учил, че ако веднъж тръгнеш по този път, най-вероятно в крайна сметка хората ще те тормозят през целия ти живот. — Очите му, почти толкова хубави, колкото и ръцете му, хвърляха мълнии. — Особено мразя да ме тормозят големи горили като този тип. — Той погледна към стария ми приятел и изсумтя. — Брутален — поне прякорът ти е верен.
— Трябва да разбереш нещо, Пърси — казах аз. — Според нас ти ни тормозиш. Постоянно ти обясняваме как правим нещата тук, но ти винаги си ги правиш както си искаш и когато после се окаже, че си оплел конците, винаги се криеш зад политическите си връзки. Това че настъпи мишката на Делакроа… — Бруталния ме изгледа и аз припряно се поправих: — … че се опита да настъпиш мишката на Делакроа е просто един пример. Постоянно нарушаваш правилата и в крайна сметка ние реагираме, това е всичко. Но виж, ако се държиш както трябва, ще излезеш от тази каша нормално — като всеки млад човек по пътя му нагоре. Никой никога няма да разбере за този наш малък разговор. Какво ще кажеш? Дръж се като възрастен. Обещай ни, че ще оставиш Дел на мира.
Той се замисли. И след миг-два очите му проблеснаха като на човек, на когото внезапно е хрумнала прекрасна идея. Не ми хареса много, защото всяка идея, която изглеждаше прекрасна за Пърси, нямаше да е такава за нас.
— Ако не друго — рече Бруталния, — само си помисли колко хубаво ще е да се махнеш от онзи гадняр Уортън.
Пърси кимна и аз го пуснах да стане от стола. Той изпъна униформената си риза, напъха я в панталоните си отзад и приглади косата си с гребена. После ни погледна.
— Добре, съгласен съм. Утре вечер съм главно лице в екзекуцията на Дел и още на следващия ден ще подам молба за „Брайър Ридж“. И сме квит. Става ли?
— Става — отвърнах. Очите му продължаваха да блестят по същия начин, но в момента изпитвах прекалено силно облекчение, за да му обърна внимание. Пърси протегна длан.
— Ще си стиснем ли ръцете?
Направих го. Бруталния също.
Какви глупаци само сме били.
4.
Следващият ден беше още по-задушен — последният ден на неестествената октомврийска жега. Когато пристигнах на работа, на запад тътнеха гръмотевици и започваха да се събират черни облаци. Със спускането на нощта те се приближиха и можехме да видим синьо-белите тризъбци на мълниите, които изскачаха от тях. Към десет вечерта в окръг Трапингъс се разрази торнадо — загинали четирима души и покривът на гаража в Тефтън бил отнесен — а на Студената планина се развихри ужасна гръмотевична буря. По-късно ми се струваше, че сякаш небесата са се гневили заради ужасната смърт на Едуар Делакроа.
Отначало всичко вървеше нормално. Дел спокойно бе прекарал деня в килията си, като от време на време си играеше с господин Джингълс, но предимно лежеше на койката си и го галеше. Уортън на два пъти се опита да ни създаде проблеми — веднъж извика на Дел за мишите хамбургери, които щели да получат, след като старият късметлия Пиер затанцувал ту-степ в ада — но дребният французин не му отвърна и очевидно решил, че не може да направи нищо повече, Дивия Бил се отказа.
В десет и петнайсет пристигна отец Шустър и зарадва всички ни, като съобщи, че щял да каже „Отче Наш“ заедно с Дел на луизиански френски. Това ни се стори добро предзнаменование. Оказа се, че грешим, разбира се.
Към единайсет започнаха да се събират свидетелите, повечето от които тихо разговаряха за ужасното време и гласно разсъждаваха за възможността от отлагане на екзекуцията заради прекъсване на електричеството. Изглежда, никой от тях не знаеше, че Стария Светльо се задейства с генератор и освен ако директно не го удареше мълния, представлението щеше да продължи. Тази вечер Хари беше в помещението за прекъсвача, така че тримата с Бил Додж и Пърси Уетмор играеха ролята на разпоредители, показваха на хората местата им и питаха всеки от тях, дали не иска студена вода. Присъстваха две жени: сестрата на момичето, което Дел бе изнасилил и убил, и майката на една от жертвите на пожара. Тя беше едра, бледа и решителна жена. Каза на Хари Теруилигър, че се надява мъжът, когото е дошла да види, да е ужасно уплашен, че знаела, че неговият огън в ада вече е разпален и че дяволчетата на Сатаната го очакват. После избухна в сълзи и скри лице в дантелена кърпичка, голяма почти колкото калъф за възглавница.