Разнесе се страхотна гръмотевица, която ламариненият покрив не можа да приглуши. Хората тревожно погледнаха нагоре. Неколцина мъже, на които очевидно им бе неудобно да носят вратовръзки толкова късно вечерта, избърсаха зачервените си страни. В бараката беше ужасно горещо. И, разбира се, те не откъсваха очи от Стария Светльо. Навярно по-рано през седмицата се бяха шегували с всичко това, но до единайсет и половина тази вечер настроението им за шеги се бе изпарило. Още в самото начало ви казах, че хората, които трябва да седнат на онзи дъбов стол, бързо загубват всякакво чувство за хумор, но осъдените на смърт не бяха единствените, чиито усмивки се стопяваха, щом наистина настъпеше моментът. Просто някак си изглеждаше толкова гол върху платформата си, със скоби, щръкнали от двете страни на краката му и приличащи на онези, които носеха преболедувалите детски паралич. Не се чуваха много разговори и когато отново изкънтя гръмотевица, силна и неприятна като звук от разцепващо се дърво, сестрата на жертвата на Делакроа тихо извика. Последният, който зае мястото си сред свидетелите, беше Къртис Андерсън, заместникът на директора Мурс.
В единайсет и половина аз се приближих до килията на Делакроа. На малко разстояние зад мен вървяха Бруталния и Дийн. Дел седеше на койката с господин Джингълс в скута си. Мишката бе протегнала глава към осъдения и малките и блестящи очички поглъщаха лицето на французина. Дел я галеше между ушите. По лицето му се търкаляха големи беззвучни сълзи и като че ли мишлето гледаше именно тях. При звука на стъпките ни затворникът вдигна глава. Беше много блед. Зад себе си по-скоро усещах, отколкото виждах погледа на Джон Кофи, застанал до вратата на килията си.
При дрънченето на ключовете ми по металните решетки Дел потръпна, но продължи да гали господин Джингълс по главичката, докато аз отключих вратата и я отворих.
— Здрасти, шефе Еджкоум — рече той. — Здрасти, момчета. Кажи здрасти, господин Джингълс. — Но мишката просто продължаваше унесено да поглъща лицето на плешивия дребен човек, сякаш се чудеше откъде ли извират сълзите му. Пъстрата макара лежеше на мястото си в кутията от пури — приготвена за последния път, помислих си аз и ме проряза остра болка.
— Едуар Делакроа, като съдебен служител…
— Шефе Еджкоум?
Отначало реших просто да продължа с формалните думи, после се отказах.
— Какво има, Дел?
Той ми подаде мишката.
— Ето. Не позволявай с господин Джингълс да се случи нищо лошо.
— Дел, не мисля, че ще дойде при мен. Той не е…
— Mais oui, той казва, че ще дойде. Казва, че знае всичко за теб, шефе Еджкоум, и че ти ще го заведеш на онова място във Флорида, където мишките правят триковете си. Казва, че ти вярва. — Делакроа протегна ръка и проклет да съм, ако мишката не стъпи от дланта му върху рамото ми. Бе толкова лека, че дори не я усетих през плата на униформата ми, но я почувствах като слаба топлинка. — Шефе? Не позволявай онзи лош човек пак да се доближи до него. Не позволявай онзи лош човек да направи нещо на мишката ми.
— Няма, Дел. Няма да му позволя. — Въпросът беше какво щях да правя с животинчето в момента. Не ми изглеждаше много редно да съпровождам Делакроа покрай свидетелите с мишка, настанила се на рамото ми.
— Аз ще го взема, шефе — изтътна някой иззад мен. Бе Джон Кофи — сякаш по някакъв свръхестествен начин беше прочел мислите ми. — Само за сега. Ако Дел няма нищо против.
Французинът с облекчение кимна.
— Да, вземи го, Джон, докато тази глупост не свърши — bien! А после… — Погледът му се върна към нас с Бруталния. — Ще го занесете във Флорида. В онова Градче на мишките.
— Да, най-вероятно ще отидем заедно с Пол — потвърди Хауъл, като неспокойно гледаше как господин Джингълс слиза от рамото ми в огромната отворена длан на Кофи. Мишлето го направи, без да се съпротивлява или да се опитва да избяга — всъщност се намести в ръката на негъра със същата готовност, с каквато се бе качило на рамото ми. — Ще си вземем от отпуската. Нали, Пол?
Кимнах. Дел също кимна с блеснали очи и със съвсем лека усмивка на уста.
— Хората ще плащат по десет цента, за да го видят. И по два цента за децата. Нали така, шефе Хауъл?
— Точно така, Дел.
— Ти си добър човек, шефе Хауъл. Ти също, шефе Еджкоум. Понякога сте ми викали, oui, но не повече, отколкото трябва. Всички вие сте добри хора, освен онзи Пърси. Иска ми се да можех да ви видя на някое друго място. Mauvais temps, mauvais chance.
— Трябва да ти кажа нещо, Дел — продължих аз. — Преди да тръгнем, просто трябва да ти кажа думите, които казвам на всички. Нищо особено, но е част от задълженията ми. Става ли?